Изследването е сочено от повечето историци като най-доброто вникване в живота и управлението на една от най-ярките, демонични и демонизирани личности на 20. век.
За откритията, които проф. Коткин прави пред съвременниците, все още преживяващи последствията от Втората световна война, в която Сталин е водещата фигура на разгрома на хитлерофашизма, разговаряме със социолога проф. Иво Христов, който е и депутат от БСП.
- Проф. Иво Христов, защо един американец, професор, човек изключително уважаван в своята област посяга към такава спорна, демонизирана и демонична историческа фигура, каквато е Йосиф Висарионович Сталин, на когото посвещава изследване от три огромни тома?
- Каквото и да си говорим, Сталин е може би най-значимата фигура на 20. век в световната история. На него принадлежат известните думи, че „вероятно след моята смърт моят гроб ще бъде обвит с нечистотиите на моите опоненти, но след това вятърът на историята ще сложи нещата по местата им”. Между другото, това се случва, защото скоро излязоха данни на института „Левада” в Русия, който по-скоро гравитира към либералната част на политическия спектър там, който за трети, ако не и за четвърти път прави социологическо изследване на общественото мнение в Русия и в него Сталин за пореден път се очертава като най-одобряваната политическа фигура със 70%. Ще го кажа директно: колкото е по-мизерно нашето настояще, толкова повече се вижда голямата историческа стойност на фигури като Сталин.
- Но неговият път е застлан с трупове.
- Дайте ми една велика държава, чийто път за ставането на такава не е покрита с трупове.
- На собствените му сънародници.
- Винаги е така. Вие попитахте защо Коткин се е обърнал към него. Първо, две дума за книгата. Книгата действително е изключително интересна, много компетентна. Второ, на Запад, за съжаление, по отношение на руската история има едно самовеличаене. Представителите на англосаксонската цивилизация, независимо от коя страна на Океана са, смятат, че са последният най-завършен стадий на световната цивилизация, и то най-добрата ѝ част. И те са оторизирани едва ли не от историята с голямо „И” да раздават оценки с менторски високопоставен тон на хора, които са докоснали истината с голямо „И”, и на тази база могат да оценяват едно, друго или трето явление, или пък историческо събитие извън техния ареал.
- Така ли го прави и проф. Коткин?
- Точно така го прави и професорът, но той първо е притъпил донякъде това англосаксонско високомерие, второ, наистина се е сблъскал в буквалния смисъл на думата с огромно количество фактология, работил е буквално с източниците. Неговата трилогия е един много специфичен жанр. Тя едновременно обхваща и културата, и личните отношения – нещо, което по принцип не е било толкова известно. Очертава този „вътрешен кръг” на съратниците на Сталин, както го нарича той, през 30-те години – Молотов, Каганович, Орджоникидзе и т.н., начина, по който Сосо Джугашвили от Кавказките планини се издига до лидер на най-могъщата военна държава в света. Т.е. той се опитва да отрази многообразието на историческия процес.
Второ, което е много важно – именно защото той е историк, не си позволява да прави оценка на една отминала историческа епоха, в чиито резултати все още пребиваваме. Представете си, че е избухнал вулкан и последните отломки падат и в наше време, ние ги виждаме. Той не си позволява да има аисторично, превзето отношение към тази епоха и към нейните герои.
Третото, което ми направи много силно впечатление и което много рядко може да се види в западната експертна литература, е изводът му, че модернизацията, която прави Сталин, е абсолютно необходим, неизбежен процес, който е геополитически, а не социологически.
Грубо казано, проф. Коткин казва следното: проблемът не е бил дали Русия трябва, или не трябва да се модернизира, а как. И тук се намесва наистина голямата историческа фигура. По време на перестройката излезе един невероятен текст, който се казваше „Кой път води към храма?” в сп. „Новий мир”, където се поставяше именно болезнената тема: можеше ли да бъде направен по друг начин преходът в съветска Русия, можеше ли да се избегне „Гулаг”, колективизацията и всичко останало. И авторът Игор Клямкин, изключителен съветски учен и литератор от либералния спектър, казва следното: това не можеше да бъде избегнато, това е неминуемо. Това съвсем не оневинява престъпниците, планините от трупове, доносничеството, целия онзи кипеж на низки страсти, които грамадното наместване на такъв тип исторически пластове позволява. Ние знаем, че винаги, когато се разместват историческите пластове, за съжаление, тинята на обществото, за която ние си запушваме носа и други сетива, излиза на повърхността.
- Но тя и дълго остава на повърхността.
- По принцип нисшите форми на живот са по-устойчиви, доста агресивни. Виждаме го по българската действителност.
- Как проф. Коткин третира онова прословуто споразумение между Хитлер и Сталин, което е подписано последно измежду всички държави, но повечето историци сочат именно него като опит на Сталин да се споразумее с Хитлер и причина за неблагополучията на СССР в началото на войната?
- Много силно впечатление ми направи, че проф. Коткин излиза точно срещу този мейнстрийм, който в момента върви на Запад и се свежда до простата формула: Сталин е еднакво виновен за Втората световна война, бидейки съюзник на Хитлер. Истината е следната – Хитлер беше създаден, за да смаже Сталин, за да могат двете велики сили – Германия и Русия, да бъдат ликвидирани. Онова домашно, което не беше решено от Първата световна война от същата държава – Великобритания, но не само, да бъде решено сега. Това е много удобно изместване на центъра на обвиненията.
Нека се върнем малко по-назад. Има една много хубава метафора на един английски историк, който беше казал така по повод на причините за Първата световна война: да, Германия наистина беше непосредственият причинител на Първата световна война, но представете си, това беше една чаша, която бе напълнена от съюзниците, най-вече от Англия, а Германия само добави последната капка. Нещо такова се случи и във втората фаза на световната война, защото Първата и Втората световна война са две фази на една и съща война. И основната цел беше кой ще управлява сърцевината за западното ядро. Това беше гражданска война вътре в западното ядро, което доминираше в света и трябваше да се реши между двете му части – англо-саксонското, от една страна, и пруско-германското – най-могъщата континентална сила. След създаването на Германската империя и разгрома на Франция през 1871 г. Германия по всички показатели не само достига Великобритания, но с нейната перфектна образователна система е далеч по-дисциплинирана и интелигентна, отколкото в Европа. Мощната мобилизация на германското общество очевидно се очертаваше като доминираща не само икономически и културно, но и военна сила в света. По тази причина и Първата, и Втората световна война бяха превантивни войни за ликвидиране на германската опасност вътре в западния свят.
За тази цел това беше извършено, на първо място, с пушечното месо на „руските варвари”, казано иронично. Сталин всъщност се опитва да избегне това – което в крайна сметка коства и главата на Романови, – което руският император направи през Първата световна война – не пожела да влезе в чужда игра. На това се дължи и неговият ступор, той буквално изчезва между 22 юни и началото на юли, него го няма никъде. Защото той всъщност е разбрал, че тези, които са организирали това мащабно мероприятие, са постигнали своя успех. А този успех се изразява в следното – никога, под никакви форми да няма каквато и да било колаборация между Германия и Русия, защото ако тези две велики сили се намират в състояние на колаборация, са заплаха за останалия свят.
- Проф. Коткин извежда ли това с документи?
- Проф. Коткин разглежда това, че Сталин абсолютно искрено е искал да избегне военния конфликт. Все пак Сталин е човек на своето време. Неговата логика е била логиката на неговите геополитически противници – нека те се бият, а накрая ние ще влезем и ще наклоним везните в наша полза. Той просто е искал да спести руската кръв, руската пот и руските жертви, за да може да влезе накрая във войната и от това да спечели Съветският съюз. Това, което е подценил, е Хитлер, първо, като лидер, като организатор, второ, е подценил и Германия.
Трето, Сталин дълбоко не е разбирал, че срещу себе си е имал също толкова мощна революционна сила в лицето на германския Вермахт – начина, по който той води войната, и Хитлер като един мрачен гений. И всъщност затова Сталин е изигран в буквалния смисъл на тази дума.
Но в никакъв случай не бива да се слага на сметките на Съветския съюз и на Сталин, че едва ли не те са искали да организират войната. Нещо повече, западните съюзници създадоха Хитлер – създадоха го американските концерни и банки, две трети от финансовите средства, които са насочени към постваймарска Германия през 20-те и началото на 30-те години, са американски капитали. Забележете, същите източници финансират и съветската индустриализация, буквално цели заводи по време на Голямата депресия, като този в Магнитогорск, са изнесени от Америка и монтирани в Русия. Стотици хиляди американски техници, инженери и специалисти участват в голямата съветска индустриализация.
- Значи не става дума за идеология, а за пари?
- Извинявайте, но идеологията е отвличащо мероприятие за големи маси от хора. Всъщност Френската революция е измислила идеологиите. Идеологията e светска религия. Впрочем един от елементите, които проф. Коткин цитира в своята книга, е, че Сталин се опитва да прави модернизация в епохата на масовите общества. Какво е Русия до голямата модернизация на Сталин – огромна селска вселена, където едното село дори не подозира за съществуването на другото, в която 90% от хората единственото, което са разбрали, е, че участват в нещо като Руска империя, за която са отишли на война като пушечно месо.
Т.е. трябва да възникне някакъв грамаден геополитически катаклизъм, за да могат тези малки светове да осъзнаят, че са част от нещо голямо. Революцията е била неизбежна и е факт, че тя се провежда по такъв животински, жесток начин, продукт на което в крайна сметка е и Сталин, иначе той никога нямаше да излезе на повърхността.
Това, което ми направи най-голямо впечатление и е поставено от проф. Коткин изцяло в контекста на неговата книга, е как тези хора, дошли буквално отникъде, дошли от Кавказ, евреи, които преди не са имали право да влизат в големите градове на Руската империя, литовци - историята изведнъж ги изкарва на повърхността и ги довежда до командни позиции на една от най-могъщите държави в света. Това е удивително и то не е грешка, а закономерност на историята. Същевременно, откъде идва цялата тази огромна енергия, взрив на ентусиазъм у руските и съветските хора? Никой още не може да оцени, че само 10 години след прочутата реч на Сталин е направено нещо, което е незапомнено като героизъм.
Четейки Коткин, всъщност си направих една проста сметка, че от върха, от апотеоза на своето могъщество през 1936-1937 г., когато е конгресът на победителите, всъщност са минали само 17-18 г. Това е нищожен период. В рамките на този нищожен период една смачкана, унищожена, победена, минала през жестоката гражданска война страна, каквато е Русия, а след това Съветският съюз, достига до това да стане втора индустриална сила в света. Това не може да стане без жертви. Съвършено друг е въпросът дали всички тези жертви са били оправдани.
- Сосо, бившият семинарист, Адолф, един бездарен художник, разтърсват света. За гении ли става дума, или за някакви обстоятелства, които в някаква геополитическа ситуация са извели тези личности на повърхността. Какво посочва проф. Коткин?
- И двете. Спомняте си прочутата реплика на Константин Симонов от 1956 г. и прочутата демаскираща реч на Хрушчов, в която той заявява: „Да, имало е мит, но е имало и личност”. Така че имало го е и едното, имало го е и другото.
Второ, което е много важно, качествата на големите персони са се срещнали в голямото желание на масите да играят съвършено нова роля в историята и те играят тази нова роля. Те вече не са масовката на Руския императорски балет, който е само за избрани. Те влизат в играта, те стават субекти на собствения си исторически живот, те се чувстват част от историческите сили, те стават демиурзи. Както пише няколко пъти проф. Коткин, цитирайки Бухарин, Корней Чуковски и други: ние виждахме в Сталин себе си, той беше нашата еманация, беше нашето утре, нашата опора, нашето настояще и нашето бъдеще.
Същевременно трябва да кажем, че има и друго. Стивън Коткин най-добре - поне за мен от това, което съм чел - описва драматичното противоречие на руската история. Той казва, че през цялото време Русия, руският народ и руските хора са изпълнени с усещането, че те имат месианска и историческа роля в световната история. От друга страна, казва той, те винаги са в условията на непрекъсната борба с по-богатия, по-еманципирания и разбира се, по-могъщ Запад. И драмата се получава от това, казва той, че през цялото време Русия трябва да взема западните технологии, което означава сила, за да защитава своята незападна идентичност. Т.е. омагьосаният кръг се получава от това, че вземат голяма част от технологическото, военно и друго превъзходство на Запада, от цивилизационната матрица на Запада, а от друга страна, никой от големите руски мислители не си задава въпроса: а защо изоставаме.
Защото цялото руско цивилизационно развитие от Иван Грозни насам е в това, че Русия живее в някакво инерционно извънисторическо време, след това получава предизвикателство от Запада под формата на военен или някакъв друг удар, сетне се мобилизира, отвръща, има един период от 50-60-100 години максимум, в който се движи по инерция, и след това отново изпада в летаргия. Тя няма генерация на енергия за собствено развитие. Тя не е активна, тя е реактивна на външно предизвикателство. В този драматичен сблъсък се появяват такива титанични и демонични личности като Сталин, като Иван Грозни, като Петър Първи.
