Матей Шопкин е роден на 29.09.1938 година в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършва Строителен техникум във Велико Търново през 1957 г. и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1964-та. Работил е във в. “Студентска трибуна”, Радио София, издателство “Народна младеж”, в. “Литературен фронт”, Националния литературен музей. Бил е секретар на Съюза на българските писатели, председател на столичния Съвет за култура, главен редактор на списание “София” и на алманах “Янтра” - Велико Търново. Автор е на повече от 40 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Матей Шопкин е два пъти носител на наградата на СБП, носител на Националните литературни награди “Пеньо Пенев” - Димитровград, “Николай Хрелков”, “Иван Нивянин”, “Цанко Церковски” и др. Носител на “Златен Есенински медал” - Русия - 2008. Негови стихове са превеждани на руски, украински, белоруски, грузински, арменски, латвийки, френски, английски, унгарски, японски език. Женен, с две дъщери - Теодора и Марина.
- Имаше ли мечта през изминалата година, която не можа да осъществиш?
- За съжаление, не всичко, което исках, се случи през тази година, но така е на тази възраст - умората, колебанието, предпазливостта си казват думата. Исках да издам една нова книга със стихове, но я оставих за следващата година. Както казваше Слав Хр. Караславов - “да узреят” стиховете.
- Писането на книги не е мечта, поне не за поет от твоята величина... Питах те за нещо извънредно, нещо като покоряването на Еверест примерно...
- Не, Петя, нямам изпуснат Еверест, освен този, от който аз сам съм се отказал. И поетите, като всички живи хора, знаят и усещат кога творческото им “можене“ е на свършване. Чуждо ми е това напъване у някои мои възрастни колеги да бъдат все още център на внимание, все още първи по трибуните, по екраните, в издателските планове... След като певците, след като актьорите доброволно слизат от сцената, защото искат да бъдат запомнени в своите най-добри роли и изпълнения, що не и поетите... Примерът на Багряна, на Дора Габе, на Валери Петров е пример на изключителни творци...
- Какво все пак виждат очите ти, когато се обръщаш назад, към изминалите 12 месеца?
- Много емоции около моите внучета Матей и Албенка. Пътувания из страната, които ме срещат с моята публика и които ме зареждат с много творческа енергия. Връщания в моето село, които са едновременно и радостни, и тъжни...
- Защо тъжни?
- Не е ли ясно? Аз съм написал цяла книга, наречена “Под стряхата на бащината къща“, защото тук наистина ставам друг човек, още като стъпя в двора... По-весел, по-сърдечен, по-трудолюбив даже... Тук отново ставам онова селско момче, на което мама викаше “Матейката” и което не спираше да се труди. Но родителите ми вече не са живи и тук е вече пустош, както по всички български села.
- Къде живееш най-вече - в миналото, в сегашното или в бъдещето?
- Най-вече в сегашното. Но понякога си правя разходки до миналото, защото то, особено детството, е все още жив извор... Чудел съм се на някои възрастни писатели, че така добре си спомнят неща отпреди половин век примерно, но доживях да разбера, че с годините тези снимки от миналото като че ли стават по-ясни, по-детайлни...
- Как гледаш на днешната поезия, има ли талантливи млади автори?
- Винаги има и ще има талантливи поети. Както аз самият съм го казал в едно стихотворение:
... не всеки ден
се пишат стихове,
но винаги
поетите са нужни...
Не мога да не призная обаче, че нерядко нищо не разбирам от това, което пишат. Думи, думи, думи, които нищо не ми говорят, не ме вълнуват.
- Те може би смятат, че смисълът трябва да се търси по-дълбоко, в контекста...
- Не смятам да споря, но защо, като чета Яворов или Дебелянов - и те навремето са минавали за модерни поети, - всичко им разбирам. “Да се завърнеш в бащината къща...”, как по-хубаво да го кажеш, с прости думи... И на Христо Ботев всичко му се разбира.
- Знам, ти си поет традиционалист, влюбен в народната песен...
- Така е, майка ми пееше народни песни и цялото ми детство е звънтящо от тези мелодии и тези думи - простички, искрени и вълнуващи. Когато бях редактор, случвало се е някой начинаещ да ми донесе стихове, които са като главоблъсканица. Обяснението е “Ама аз пиша за себе си”. Като пишеш за себе си, чети си го само ти, няма защо да издаваш...
- Едно новогодишно пожелание на читателите?
- Дано не са самотни, защото самотията при възрастните хора поражда лоши мисли и всъщност подкопава здравето им. Да има с кого да живеят, с кого да споделят! Да усещат все още живия живот, живия извор с неговите трептения, гласове, ликуване... Да не губят усмивките си, каквото и да им струва това!
- А на теб какво да ти пожелая?
- Да съм жив и здрав, за другото ще се постарая. Пуснах наскоро един стихотворен цикъл във в. “Словото днес”, наречен “Надвесен над белия лист”. Един колега ме попита ехидно: “Ама защо “надвесен”, а не изправен? Тук му отговарям по този начин: Всяка работа иска “надвесване”, иначе не става. Копаене, плевене, прибиране на реколтата, косене... всичко си иска “надвесване”. И писането - също. Тъй че - няма нищо страшно, щом още можете да сведете глава, рамене и очи към любимата работа. Пожелавам го на всички!
Все още няма коментари