Последните една-две седмици цяла Франция е разтърсена от протести срещу правителството на Макрон и неговата пенсионна реформа. Всичко това е широко отразявано и в световните, и в българските медии. Всяка вечер виждаме гневните демонстрации на обикновени френски хора, живеещи в една от най-подредените и социално устроени европейски държави. Това, към което и ние, българите, уж се стремим. Гневът на французите обхваща всички възрасти. Виждаме възрастни хора пред пенсия, пенсионери, такива на средна възраст и най-учудващото – много млади хора. Такива, дето пенсията им е нещо далечно, но и те са съпричастни със своите родители, баби и дядовци. Всички съучастват, когато трябва да защитават и да пазят правата си.
И ако човек направи съпоставка със случващото се у нас, в България, много неща ще му станат ясни. Защото и у нас тече някаква пенсионна реформа. Обяви я преди повече от едно десетилетие Калфин – социалният министър в първото герберско правителство. И тихо и кротко пенсионната възраст си нараства с по три месеца годишно. Крайният резултат на френската реформа е по-щадящ от крайния резултат на същата реформа у нас. Ако ние скочим да си браним правата, трябва да сме много по-люти от французите. И по-гневни. Ама не сме. Работим си тихо и кротко, смятаме ги годините за пенсия и притуряме по месеци на всяка Нова година. Е, трябва ли да се чудим защо ни мачкат, експлоатират така безпощадно? И на кого да се сърдим? Може би по стар български обичай на чорбаджиите. И ако политиците са отговорни за социалната политика, сега в предизборната борба не би ли трябвало това да ги питаме?
Ето затова французите, дори и да губят временни битки, преуспяват като цяло. Защото са общност, която умее да се брани и в социален, и в икономически, и в политически план. А ние махваме с ръка и казваме, че това малкият човек не може да го промени. Могат да го направят многото малки хора, когато се съберат и станат общност. Това не може да се случи у нас. За жалост.
Станислав Стойчев, Стара Загора