Васил е четвърто поколение железничар, работи на 12-часови смени  

Всеки от нас е пътувал с влак, за да посети близки и роднини, да свърши някаква работа в големия град или просто като турист. Седим си в купето, гледаме през прозореца, любуваме се на природни красоти и не се замисляме кой е машинистът и какво изпитва целият железничарски екип по време на пътуването. А ако възникне някакъв проблем, настръхваме и започваме да обвиняваме и да недоволстваме.

Искам да ви разкажа за една железничарска фамилия – от дядото, та до двамата правнуци, четвърто поколение, все железничари. Преди много години, в края на XIX век, дядо Борис намира препитание и начин да изхрани голямото си семейство като железничар на ломската жп гара. След това и синовете му също обличат железничарски шинел, за да дойде времето на внука Пламен, който 27 години е в кабината на локомотива. Няма делник, няма празник, в мъгла и слънце, ден и нощ той, машинистът, е на своя пост. В неговите ръце и очи са тонове товари и сигурността и животът на стотици хора.

Естествено, синът Васил продължава семейната традиция. След завършване на средното си образование в техникум по машиностроене и отбиване на военната си служба изкарва курс за помощник локомотивен машинист към БДЖ. През 2000 г. започва работа към депо София. И до днес вече 21 години не е сменял професията си. Гордее се, че има квалификация за управление на всички локомотиви и мотрисни влакове в системата. Смята, че работата в железницата никак не е лесна. Работи се на смени по 12 часа, на ненормиран работен ден. Затова и трудът е втора категория. През годините е научил, че в железницата се работи по строго определени правила. Спазваш ли ги, „влакчето пее“, не ги ли спазваш – грешиш и последствията са страшни, понякога непоправими. Въпреки напрежението и суровото ежедневие младият човек усеща и романтиката на своята професия. Посрещал е хиляди изгреви, пресичал е китни равнини, бил е на ръка разстояние от скали гиганти. Трудните моменти не ги забравя. Чрез тях е натрупал опит и самочувствие. Още си спомня влаковете с 40 вагона и 2200 тона товар.

Радва се, че железниците непрекъснато се модернизират. Днес, за да управляваш влак, пътнически или товарен, трябва да си на ти с електрониката, непрекъснато да трупаш нови знания и да усъвършенстваш себе си. От дядо и баща знае, че някога спирачките на влака не са били както днес, автоматични. Машинистът е подавал звуков сигнал, когато намаля скоростта, а спирачите са затягали или разхлабвали спирачките.

Машинисти, баща и син, с фамилия Борисови са убедителен пример за това, че колкото и да е трудна една професия, упражняваш ли я с любов, дисциплиниран ли си, спазваш ли правилата, проблемите са все по-малко.
 
Георги Петров, Лом