Страна на некролозите  

Гледах телевизионния екран - извеждаха нейде от подножието на централната жп гара София група от хора. Предположих, че там е бил техният подслон в студената зима. Един от тях - висок, слаб и брадясал мъж, не приличаше на клошар, каза: „Моя страна, ръждясала България...“. Изненада ме неговата сократовска душевност.

Погледнеш ли по автоспирки, стълбове, дървета, е украсено, като предизборно, с малки бели листовки. Оттам те гледат все мили образи, сякаш са кандидатствали за работа при всевишния. С тлъсти черни букви пише „некролог”.
И както съм се заплеснал на автоспирката да гледам некролозното многообразие, чувам глас зад мен: “Наборе, място ли си търсиш.. .?“. Беше мой приятел. Преди много години служихме заедно донаборна военна служба в Шумен. Отговорих му, че „място“ съм запазил в родното ми село. И му обяснявам, че в моето село да ти е драго да умреш - такова слово ще ти ударят, колкото и да си черен, ще станеш чист и бял и не е лошо да си имаш и носна кърпичка.

В някои страни или племена, когато се роди човек, му плачели, а когато умре, се радвали. Това е умна работа.
И още нещо загадъчно. В село откъде ли „капна“ пришелец, един възрастен, висок, слаб. Мълчалив, но добър. Настани се в една стара къща, отдавна останала без стопани. Отглеждаше коза и три козлета. Козето мляко го пиеше прясно, несварено. Казваха му „извънземния“. И както мълчаливо беше дошъл, така и тихо си отиде - погребаха го в новото разширение. И чудно е, че възрастни съселяни оставяха завещание, когато им дойде „време“, да са заедно с „извънземния“.

Наборът ми каза: „Може ли да ми помогнеш да стана жител на твоето село. То там било много хубава работа. Хем ще има такова слово, хем ще завещая, когато ми дойде покана „отгоре“ - да ме сложат до „извънземния“.
 
 
Михаил Марински, с. Славейно, Смолянско