На парада за Гергьовден прелетя почти цялата ни военна авиация

След няколкогодишно прекъсване отново имаше военен парад по случай Гергьовден – Деня на армията и на храбростта. Някои гледат на този факт осъдително – няколко милиона, хвърлени напразно, други горещо го аплодират, трети са безразлични.

Мнозина се върнаха към детството, когато такива паради предшестваха деветосептемврийските манифестации, но тогава времената бяха други. Тогава да се говори за свети Георги като небесен покровител на войската и символ на храбростта беше абсурдно. Най-светлият ден за българите беше Девети септември и в него се провеждаше и парадът. Но истината е, че тогава имаше и армия, военна авиация.

Това, което видяхме в небето над столицата, по-скоро навява тъжни размисли, отколкото гордост. На практика за 15-20 минути прелетя на няколко вълни цялата или почти цялата военна авиация. Уж не е приземена, ама май си е съвсем на земята. Няколко хеликоптера, няколко бойни изтребителя, двата Спартана и май това е всичко. И в това отношение въздушната част на парада навяваше по-скоро тъга, отколкото радост. Добре е, че поне децата се порадваха два-три дена на прелитащите самолети, защото, както е тръгнало, май с военната ни авиация нещата отиват на закриване. Очевидно членството ни в НАТО не е повлияло благотворно върху развитието на армията ни, вероятно усещането за сигурност, което Алиансът дава, не спомага за нейното развитие.

Всъщност армията ни е точно и ясно отражение на целия ни живот. Няма нито една област, в която да се развиваме бързо и ускорено, навсякъде е застой, упадък, разрушение. Армията ни не е подмината от всеобщия разпад. Непрекъснато се говори за недостатъчна окомплектованост, за липса на желаещи да упражняват военната професия. Естествено, невъзможно е да се поддържа армия в социалистическите мащаби, но усещането днес е, че тя е сведена до един минимум, до едно присъствие и това е. Имаме нещо като професионална армия, но тя едва ли е в състояние да ни защити от външен враг, ако се наложи. Дано да не се налага, НАТО ни дава необходимата сигурност, но би било добре и ние да се погрижим за себе си. В това отношение обаче май няма много големи оптимисти. Ние едно управление на страната не можем да сглобим, какво остава да чакаме развитие в която и да е област.
 
Методи Трифонов, София