Илия Минев - един истински антикомунист, който умря болен, в самота и нищета

На 6.01.2000 г. умира един истински антикомунист, един дисидент, който излежава 33 години в почти всички затвори на България.

Нелсън Мандела, Нобеловият лауреат, прекарва 28 години в затвор, но когато излиза на свобода, съотечествениците му го почитат. Заема постове, става известен по целия свят.

А нашият Илия Минев беше умишлено изолиран, пренебрегван и не можеше да говори публично. А той е създателят на Независимото дружество за правата на човека и негов пръв председател. Умря болен, без грижи, в самота и нищета.

Затова искам да ви разкажа за неговото погребение в родното му място град Септември, което ще помня до края на дните си. И така, на 6 януари от София ни се обади Муравей Радев и ни уведоми за смъртта на Илия Минев. Каза, че погребението ще бъде на следващия ден в Септември, да се организираме и да присъстваме.

Знаехме, че в младежките си години г-н Минев е членувал в СБНА, дори е бил член на „Главното водачество“. И тъй като няма близки, решихме ние да приготвим всичко, което е необходимо за едно християнско погребение.

Аз тогава бях секретар на Общинската организация на БДФ и се заех със задачата. Поръчахме венец, ритуални погачи, купихме кутии с бонбони, поканихме наши членове и най-важното – осигурихме рейс за пътуването. На помощ ни се притече бизнесменът Стоян Сариев – лека му пръст!

На следващия ден, в 10 ч. сутринта, потеглихме заедно с 5-6 човека от „Съюза на репресираните“ начело с председателя Димитър Радев и няколко души от Асеновград. В Септември пристигнахме около обяд, намерихме църквата и – ужас! Нямаше къде да паркира рейсът. Наоколо беше пълно с автобуси и коли от цяла България. А кой казваше, че Илия Минев не бил известен!? Хора, с които е бил из затворите, почитатели, непознати – всички бяха дошли, за да изразят уважението си.
Пред черквата имаше опашка от хора. Наредихме се и ние, за да изпратим покойника. Там беше и Муравей Радев, както и съмишленици от София, Пазарджик, Карлово и много други. След това се отправихме към гробищата извън града. Разкопан бе стар гроб, имаше и малък паметник. Зачакахме процесията и след три часа ковчегът беше донесен.

Междувременно разговарях с г-н Татарчев, който беше главен прокурор, и чух нещо, което ме порази. Той бил съдействал г-н Минев да бъде лекуван в Правителствена болница, но вече било твърде късно. Когато починал, търсили дрехи, за да го облекат. И той, мъченикът, страдалецът, бил облечен с чужди, подарени дрехи!

Свещеникът започна опелото, множеството затихна. Дойде време за прощалните слова. И сега – най-ужасното! От северната страна Стефан Вълков започна словото си – няколко изречения за живота на Илия Минев, а след това започнаха нападки и обвинения към Румен Воденичаров. С интриги и машинации Воденичаров свалил Минев от председателския пост, за да го заеме той.

От южната страна до свещеника започна да говори Румен Воденичаров. Започнаха контраобвинения и нападки – „Дружеството“ нямало дейност, членовете напускали, а Илия Минев поради немощ не бил в състояние да го ръководи. Започна една тирада с взаимни обвинения – с няколко думи: разчистване на политически сметки. Грозна сцена, срамна, позорна!

Представете си картината – зиналият гроб, отвореният ковчег върху купчината пръст, знамето на БДФ, развято върху паметника, и притихналото множество хора. Добре, че Татарчев каза нещо на свещеника и спря срамната сцена. В края на опелото с „Вечная памет“ спуснаха ковчега, чуха се няколко изстрела и всичко свърши.

Минахме да хвърлим по шепа пръст, да полеем с вино и тръгнахме към автобуса. Късият зимен ден бе свършил и притъмняваше. В рейса мълчахме, поразени от видяното и чутото. Само Димитър Радев промълви: „Това не трябваше да става. Илия Минев не го заслужава.“

Впрочем там имаше телевизия, имаше камери, които снимаха всичко. Така че може да бъде видяно отново.

Ето така беше изпратен един мъченик, един страдалец, един борец срещу комунизма. Иска ми се да кажа като Иван Вазов от „Немили-недраги“ – Бедни, бедни, Илия Минев! Ти това ли заслужаваше?
 
Росица Николова, на 89 г., пенсионер, учител по литература, Пловдив