Старото посолство на САЩ със стени от микробетон

По-възрастните софиянци с добра памет си спомнят много добре старото посолство на САЩ в 5-етажна сграда зад БНБ. Там вече е Испанският културен институт “Мигел де Сервантес”.

Преди пет години това здание фокусираше цялото внимание на българското контраразузнаване. След като от сградата бе снет статутът на екстериториалност, първи в нея влязоха строителните работници за ремонта. Докато траеше освежаването, строителите и новите стопани на имота видяха с очите си как българските специални служби в миналото буквално са подслушвали и шепота в бившата американска амбасада. От хора, участвали в ремонта, „Ретро” научи, че микрофони за подслушване са открити на десетки места в сградата. Повечето от тях са били неактивирани (т.е. неизползвани) още от времето на Студената война.

Някои от “бръмбарите” са били поставени от Държавна сигурност още през далечната 1959 г., когато България и САЩ възстановяват дипломатическите си отношения. Техническото проникване в сградата на американското посолство съвсем не е било лесно. И все пак микрофони (или системи за подслушване) са били намерени под мазилката в две от помещенията, на три места в електроинсталацията, както и в една от бравите на вратите на третия етаж. В бившия посланически кабинет е било чисто за сметка на дамската тоалетна в подземния етаж. Тук “бръмбар” е открит в отдушника до входа на метри от най-строго пазеното помещение – стаята за шифроване на кореспонденцията. Повечето от тези атрибути на шпионажа не са били използвани никога, а някои от тях са били извадени от строя още след поставянето им, без много шум, от службите за охрана. Сградата е била опасана от тотална аудиоблокада, която българските спецслужби подготвили старателно.

Сградата зад БНБ дълги години настина беше под обсадата и прякото наблюдение на Държавна сигурност. Хора от някогашното българско контраразузнаване разказват, че от сградата на банката, фронтално срещу кабинета на посланика и заместник-шефа на мисията, денонощно са провеждали наблюдение сътрудници на Държавна сигурност. В съседната до амбасадата сграда за подслушване е бил използван един от апартаментите на третия етаж. Пунктове за външно наблюдение е имало през 70-те и 80-те години – това са били два микробуса с непроницаеми стъкла и перденца. Оттам нашите “бойци на тихия фронт” наблюдавали кой влиза и излиза от дипломатическата мисия на американците. За това постоянно наблюдение си спомня по-късно един от US посланиците у нас от 1977 до 1979 г. Реймънд Гартхоф: “Въобще не считахме нашите офиси за безопасни (с изключение на специалната стая за съвещания), независимо че посолството и резиденциите периодически се “чистеха” от посещаващ ни за целта американски персонал от службите за сигурност. Считаше се за безспорно, че местните ни служители българи вероятно докладват за всичко, което виждат или научават”. Когато пише мемоарите си, амбасадор Гартхоф си спомня и за своя личен шофьор Симеон, който според него е бил прононсиран човек на Държавна сигурност. Което сигурно е било точно така. Тогава в мисията на САЩ в София са работили 26 американци и 35 българи, които (съвсем естествено!) от шофьора до чистачката са имали освен преките си задължения и друга важна задача – да наблюдават, да слушат и докладват. Често най-строго пазените тайни са били узнавани от чистачките и камериерките. Гартхоф разказва историята за свой колега посланик в една източноевропейска страна. Секретните служби успели да поставят микрофон в тока на обувката му и няколко месеци подслушвали от игла до конец всички разговори в посолството, даже и в суперизолираната “стая за съвещания”.

Софиянци обичаха да се зазяпват по витрините на US посолството, защото те бяха необичайно лъскави за сивото соцежедневие. Прекаленият интерес от български граждани към витрините на амбасадата също не оставаше незабелязан. Макар че вратата на партера към библиотеката на посолството беше вечно отворена, рядко някой българин се осмеляваше да проникне там. Имам и личен спомен от това време. Като студент работех във вестник “Софийски университет” и водехме рубрика за най-известните университети в света. Когато стана време да се представи университета в Принстън, моята колежка, която водеше рубриката, с цялата си наивност отиде да потърси снимки за вестника в американското посолство. Влязла в библиотеката, там я посрещнали любезно и я затрупали със снимки. Когато излязла обаче от посолството, още на тротоара двама млади мъже в костюми я поканили да ги последва. После трябвало дълго да разказва в кабинетите на ДС какво е търсила при американците и за какво са разговаряли.