Васил е доайенът на българите в Крим. Първият председател на дружеството им. Говори чист български. Той и сестра му Надежда. Знаят го от родителите си. От къде, кога и защо дедите му са напуснали родината си, обаче не знае. Не ги попитал, докато били живи и искали да му разкажат, и сега се упреква.
Преди години отишъл на събора в Рожен. Пъстрото, многолюдно сборище го омагьосало. Гледал като замаян. После свалил сакото си, постлал го,
заслушвал се в песните и цял ден плакал
След няколко дни попитал екскурзоводката: Кой е този Трайчо Костов, че на него има кръстена улица? Виден деятел на революционното движение, отвърнало момичето. Толкова. И ликвидиран като чужд шпионин и враг на народа, добавил той изречението, което преди години прочел в “Правда”. Настъпила неловка тишина. После се чул гласът на девойката: Да, това е истината.
Моят дядо е бил много богат човек, разказва Васил Костов. Знам го от майка си. Имал чифлик в Таврийска губерния, а в него трактор форд универсал. Орял, сеел, жънел и живеел щастливо с голямото си семейство. Но дошла революцията, а с нея партийните губернатори и прибрали всичко. До последното зърно. Настъпил глад. Умират десетте братя и сестри на майка му. На 18 години я женят за баща му. Тогава той е година по-малък от нея. В търсене на спасение младото семейство избягало от Запорожието в Харков. Украинците не ги пуснали да стигнат до там. Свалили ги от влака. Установили се в Омск. Родила им се дъщеря, но скоро починала. Тогава на бял свят дошъл Васил. Заради беднотията в училище пишели с клечки върху пясък.
1942 година. Война.
Семейството тръгва към родината на прадедите си
Зима е, но надеждата, че ги чака нещо добро, ги кара да бързат. Месец, докато им подготвят документите, остават в Румъния. Най-после пресичат Дунава. В лодката са конете, кравите, цялото им стопанство. В Силистра животът е чудесен.
Бях на девет години, връща се в спомените си Васил Костов. - Посрещнаха ни много хубаво. Заживяхме в едно село, което днес се казва Искра. Тогава беше друго. В училището от първи до четвърти клас бяхме в една стая. Имахме един даскал, който никак не ни глезеше. Родителите ни работеха. Семейството ни забогатя. Хамбарът беше пълен със зърно, имахме четиридесет свине майки. Това е комунизмът, мислехме.
Тогава дойдоха руснаците. “Освободиха” България, а великият вожд Сталин (при всяко споменаване на името му бай Васил добавя една мощна псувня) ни обяви за предатели. Заповяда да ни върнат обратно в Съветския съюз. Една сутрин рано се изнизахме от къщата. Оставихме лампата да свети. Да мислят, че сме там. Не успяхме да стигнем далеч. Бързо ни хванаха, натовариха ни на животинските вагони и ни запратиха този път в Таджикистан. В Сталинабад, днешното Душанбе, имаше интернирани още от 1935 г.
Копаеха канали и умираха като мухи
Обвинили ги, че са убили Киров, а кой е този Киров, не знаят. Заживяхме в някакви колиби, като всеки ден се подписвахме в комендатурата. В шест часа жените бяха на полето да берат памук. Щом се стъмнеше, палеха прожектори и работата продължаваше.
През 1953 година Сталин умря. Събрахме се в червения клуб в Душанбе и гледахме като обречени. Всички плачат, сякаш е свършил светът. Навън баща ми се огледа наляво, надясно, назад, прекръсти се и каза: Слава богу, кучето издъхна. От там заминахме в Донбас, станах шофьор и сигурно там щяхме да си останем, ако майка ми не беше се разболяла. Докторът каза, че трябва да я доведа в Ялта. Тукашният въздух се оказа най-доброто лекарство. Отново натоварих цялата фамилия и тръгнахме. Пенсионирах се на 72 като заместник-директор на санаториума “Морис Торез”. След толкова местене разбрах, че животът не ни принадлежи, политиците решават всичко за нас.
Така завърши разказа си бай Васил Костов. После стана бавно и почти заповяда: А сега да отидем да пием чай. Чаят се оказа водка, сельодка, кисели краставички, колбаси и добавената от нас ямболска гроздова. Пред домакина обаче се мъдреше само чаша вода. Пили ли сте някога, попитах. Той ме погледна, както се гледа човек, задал най-глупавия въпрос: Пил съм цели цистерни, но не мога да ти кажа дали автомобилни или влакови.
Щрихи към портретаСнахата поназнайва български
Ирина е снахата в семейството. Лекар, терапевт във военна болница, майор, получава 17 000 рубли, което прави около 500 наши лева. Малко е, отсича. После сменя темата. Аз съм от Донбас. Там са майка ми, баща ми и брат ми. Искам да ги видя, но не мога. Война е. Разбрала, че бъдещият й съпруг е българин, дни преди брака. Родителите й доста се смутили, щом им съобщила тази подробност. Костови пък я питали дали е кръстена, и като чули отрицателния отговор, и още същата седмица решили проблема. За 30 години семеен живот сред българите Ирина понаучила някоя тяхна дума. Донбас обаче си остава любовта й. Иска да се върне там. Доволна е, че Крим е руски. Синът Евгени работи в “Лукойл”. Костов, ти българин ли си? - попитал го веднъж един от началниците. От там са предците ми, отвърнало момчето.
Все още няма коментари