Един мъртвопиян оживял в самолетна катастрофа

В годините на “зрелия социализъм” кърджалийските партийци изкрънкват от Политбюро на ЦК на БКП въздушна връзка от града за София. Набързо е построено и летище край квартал “Гледка”. Но въздушната придобивка скоро почерня целия град.

На 17 септември 1971 г., в 6,30 ч. заранта, съветският Ан-14 N 7005 излита от Кърджали. На борда на „пчьолката” – така е наричан самолетът заради размерите си, има девет човека. По разписание трябва да кацне на аерогара София в 8 ч. Към 7,15 ч. обаче се загубва връзката със столичните диспечери. Всички са паникьосани. В издирвателната операция се включват и военни вертолети, които прошетват трасето. До късно вечерта резултатът е нулев. Останките от самолета са открити едва на следващия ден - на връх Свети дух в Рила.

“Труповете бяха разпръснати из скалите. Ужасна гледка! Събирахме месо по месо, за да “сглобим” едно тяло. Когато се погледнах в огледалото по-късно, не успях да се позная – бях побелял”, разказвал Иван Първанов, който по онова време работил към кърджалийското летище. 

Из страната се понасят зловещи мълви. Причините за катастрофата варират от НЛО до империалистическа диверсия. “Разгониха ни фамилията! - спомнял си Любчо Г., диспечер на летище Кърджали. - Нямахме вина за трагедията. Но нали сме дълбок прованс?! Пристигнаха едни генерали с лампази. Адютантите им собственоръчно бяха написали самопризнанията ни. Гарантираха ни, че само срещу един параф ще опазим кожите си и няма да има съдебно дирене срещу нас. Отказахме. На другия ден бяхме уволнени!”

Всесилната Държавна сигурност още тогава е наясно с причините за катастрофата, но никой не иска да разбули мистерията. Както признава по-късно Атанас Тонков - отговарящ за сигурността на кърджалийското летище, линията от родопския град до столицата е служила за тренировки на летците от правителствения отряд към УБО. На 17 септември “късмет” да покрият норматива се пада на пилотката Сийка Цончева и бордовия механик Ангел Мутафов. По неизвестни причини в последния момент самолетът е “претоварен” с допълнителен пътник - и до днес не е известно кой от загиналите е бил спецпасажерът. Тленните му останки са покрити и необявени. Другото странно и неизяснено обстоятелство е защо Сийка Цончева поема по маршрута Кърджали-Асеновград-Пазарджик-Вакарел-София, след като обичайното трасе е било по линията Кърджали-Узунджово-Граф Игнатиево-София. Този тип машини са без радар на борда и полетът е трябвало да бъде воден “за носа” от диспечерите на земята. 
Мистериите се нижат като във филм за въздушни екшъни. В 8,15 ч. кърджалийски авиодиспечер се обажда в София за рутинно потвърждение, че “небесната птица” е кацнала на аерогарата. Оттам отговарят, че тя дори не се е появила над столичното летище. Едва на следващия ден се разбира, че “пчьолката” се е разбила в скалите на рилския връх Свети дух.

Двадесет и четири часа след трагедията вината е хвърлена върху загиналата пилотка Сийка Цончева. Обвиняват я, че се е отклонила от обичайния маршрут. Впоследствие се оказва, че истинският виновник за осемте жертви е друга жена. Секретни източници на тайните служби доказват, че виновник за трагедията е шефката на полета от летище София - съпруга на баровец от Политбюро. По нелепа случайност в момента, в който столичната кула установява УКВ връзка с Ан-14 N 7005, в обхвата на радиолокатора навлиза турски самолет. Диспечерката решава, че това е родопското анче. И дава идиотски указания за кацане, на които турските пилоти не обръщат внимание. Макар и със закъснение, жената загрява, че през цялото време е следяла и командорила аероплана с турския полумесец. Нарежда на нашия да се вдигне на 1000 м височина. Твърде късно! “Пчьолката” вече се е насочила неспасяемо на запад, към рилските чукари. Осем души стават курбан на една малка “грешка”.

Единственият оцелял от фаталния полет е футболистът от “Арда” (Кж) Христо Геренски. Спасява се благодарение на пороците си. Вечерта преди сакатлъка младият софиянец, командирован за подсилване на кърджалийския тим, гуляе като за световно в местния ресторант “България”. Толкова се е напил, че аверите му го носят на ръце до хотела. Поосаферил се, Геренски решава да се прибере при семейството си, защото на другия ден е Вяра, Надежда и Любов. Почти като труп е метнат в кърджалийската “пчьолка”. Мястото му е най-отпред - до пилотите. Спортистът обаче се келеши – пуши му се, та две не вижда, прави лек махмурлийски скандал. Гонят го в опашката на самолета, за да си пафка на воля. За последно вижда Паметника на Альоша над Филибето. Идва в съзнание сред пущинак и камънаци, засипан от ледена лапавица, от дъжд и сняг.