Ненчев – българският Пиночет?

Всеки нормален човек, който отвори да види какво предвижда новият антитерористичен закон, би побягнал зад граница с писъци още при първите параграфи. Кафкианската фантазия на законодателите е родила алтернативна реалност - в нея органите за борба с тероризма ще имат право да нахълтват в частни имоти, да спират коли на улицата и да ги отнемат, както и да задържат личните документи на всеки заподозрян в тази тъмна дейност. Юридическият трилър обаче не спира дотук. Оказва се, че органите на реда получават правото да ограничават гражданските права при необходимост, а президентът (опитът от личността на сегашния държавен глава показва, че трябва много да се внимава какви права се дават на тази институция) ще може да обявява извънредно положение. За капак на всичко при последното обсъждане на закона министърът на отбраната Николай Ненчев евроатлантически се разпени и че армията ще участва в антитерористичните операции, като получи правото да обискира гражданите, както и да използва оръжие.

Ненчев май вече се изживява като Пиночет. Защото включването на военните в подобен тип неясни антитерористични операции вече започва да прилича на хунтата в Чили, която навремето изтрепа стотици мирни граждани, за да установи властта на една мрачна неолиберална диктатура, от която латиноамериканската държава и до днес не може да се възстанови. Чили много пъти е бил даван като автентичен пример за прилагане на шоковата доктрина, смазване на крехкия опит за народна демокрация и замяната й с мракобесно политическо насилие, продължило десетилетия. Пиночет - това е незаконната и тайна фантазия на българския антикомунист. Той може да е страшно толерантен в проектите, които защитава пред "Америка за България", но късно нощем, когато го хване изпитият литър водка, той започва да си мечтае за пиночетова България, където всеки несъгласен да бъде изкарван на стадиона и разстрелван дори и само заради левичарско мигване с очи. Този еротичен политически блян отдавна клокочи в колективното несъзнавано на психодясното, но ето виждаме, че вече получава опит за законодателна материализация. Не е възможно човек с демократична нагласа да произведе толкова налудничаво погазване на демокрацията, пък било и то в името на битката с тероризма. В крайна сметка какъв е смисълът да се биеш с "Ислямска държава", ако превърнеш своята страна в някакво нейно подобие в името на тази битка? Самият факт, че една власт е в състояние да произведе нещо толкова недемократично, вече е достатъчен повод да се иска оставката й и да бъде ритана, докато не почне да плюе кръв. Защото в крайна сметка нищо не може да оправдае това методите на една хунта да бъдат вкарани в закон. Това е посегателство не само срещу правата на хората, а срещу самата демокрация.

Няма нужда да търсим литературна аргументация на възмущението. Този път ще се разходим до Холивуд, за да опишем в каква България бихме живели, ако такъв закон бъде приложен на практика. През 1998 г. по екраните се появи филмът "Обсадата", който само три години по-късно бе разглеждан като пророчески и болезнено актуален. В него се описва въвеждането на военно положение в Ню Йорк след терористичен акт и използването на армията като инструмент за преследването на терористи. Командващият генерал (великолепна роля на Брус Уилис) в началото предупреждава: "Армията е меч, а не скалпел", но никой не го чува и резултатът е страшен. Тероризмът е асиметрична заплаха и заради това трудно може да бъде атакуван с военни средства. Идеята на филма е да покаже какво би се случило, ако военните получат полицейски правомощия. Резултатът плашещо прилича на управление на хунта. И не защото военните сами по себе си са с тоталитарна нагласа, а защото когато вдигнеш мъже с автомати и униформи да вършат работата на полицията, това вече е вид политически провал и говори за криза на управлението.

България има свръхраздут щат на МВР. При толкова много полицаи, пита се в задачата, кое налага и армията да бъде натоварвана с антитерористични задължения. Ако това пък е някаква инициатива на Николай Ненчев, негова политическа импровизация в името на трупането на точки към нещастния му и невидим рейтинг, тогава той си реве за оставка, и то моментално. Защото следващата стъпка, ако продължим тази логика на евроатлантическия селянин, е направо да слеем МВР и Министерството на отбраната, за да може всички антиутопични оруелиански страсти на властта да бъдат осъществени в един-единствен миг. Така и не стана ясно обаче как новоизлюпеният БГ Пиночет си представя тероризма. Той образа на Путин ли носи, защото това е любимият герой на Ненчев, който често си позволява да халюцинира каква жертва на хибридната война на Кремъл е, или носи образа на случаен български левичар, който се съмнява в политиката на военния министър. Един специалист по военно дело щеше да е наясно, че ролята на армията е да пази страната от външни заплахи, защото е супер антидемократично да бъде натоварвана с вътрешни задачи. Една военна част може да бъде използвана за помощ при бедствия, но военна част с полицейски функции - това вече е началото на диктатура.

Много е интересно да се наблюдава и еволюцията на "антитерористичното мислене". Малко преди атентата в Сарафово през 2012 г. Бойко Борисов беше убеден, че България е защитена, защото на всеки ъгъл има дюнерджийница. Тогава и дума не се споменаваше за използването на армията вероятно защото е имал тайното знание, че ароматът на соса на дюнерите държи всеки терорист далече от България. Сега изведнъж обаче се отиде в другата крайност. Отбранителните ни дюнери вече не вършат работа и се налага да пуснем армията из българските градове. Проблемът е, че ефектът ще бъде също толкова съмнителен. Не е нормално да се дават толкова права на една власт, особено ако признаем пред себе си факта, че държава на практика няма. България живее със спомена за държава, а в реалността се задоволява с нелепи институции, карикатурни управници и законодателна власт, която работи в полза на монополите и едрия бизнес. И всичко това да получи свръхправа за потъпкване на свободата? Дори Пиночет би завидял на това мислене.

Най-лошото от всичко обаче е, че голяма част от десните активисти, тези, които обикновено се изкарват персонални говорители на свободата, не реагираха на това законодателно мракобесие. Част от тях написаха хилави съпротивителни мнения, но понеже грантовете им ги дават да изкарват Русия основна заплаха, повечето от тях така и не повториха протеста си. А срещу този закон трябва да се води битка, трябва да има яростна съпротива на опита на държавата в юридически правила да си даде такава свръхвласт. Ако има хора, които не искат да се събуждат по стадионите в някоя ранна утрин, тогава те трябва да протестират до последно.

Светът бавно полудява. Дрънкането на оръжие е станало основната геополитическа мелодия. Цяла Европа колективно напомня на времето преди Първата световна война, когато неумолимо и досадно банално върви към въоръжен конфликт. А България продължава да се занимава със своите собствени демони. С мечтите на нереализирани пиночетовци да имат върховната власт за саморазправа.
Какъв късмет, а?