Колекция "Български поети": Богдан Овесянин

Представям ви починали български поети с избрани от мен техни произведения. 
Публикуваме стихотворения от Богдан Овесянин (псевдoним на Тодор Кръстев Натов), писател и революционер, роден на 11.10. 1908 г. в Панагюрище.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ 


КОЛЕДНА НОЩ
 
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли;
над дядовата родна къща
сняг едър трупа и вали.
 
Макар от роден край далече,
макар и в чуждите земи,
аз виждам как на Бъдни вечер
там никой тая нощ не спи.
 
В огнището стар бъдник тлее
и плиска ясна светлина,
по детските лица се лее
като усмивка радостта.
 
Ще тръгнат малките ми братя
да коледуват тая нощ;
дружината навън ги чака
и песен пей за Рождество.
 
О, песен весела и жива,
теб пее цялата земя,
но мама светото кандило
поглежда с майчина тъга.
 
И мисли си – къде ли скитам,
когато едър сняг вали –
и рони мъката си скрита:
– Исусе, моя син пази!
 
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли.
Аз виждам дядовата къща:
там никой тая нощ не спи.
 
Ала дълбоките пъртини
не спират младите момци,
там пеят коледни дружини:
– Исус се тая нощ роди!
 
 
ПРЕДТЕЧИ
1.
Ще хвърлим семето във влажен чернозем
и то ще бъде нашето причастие;
ще хвърлим и безмълвни ще измрем
пияни от голямото си щастие.
 
Ще дойдат дни - и слънцето възбог
ще плисне разтопената жарава,
и вятърът безумен и жесток
ще разпилее глухата забрава…
 
И ще поникнат едри семена,
през есента задружно що посяхме:
в наляните със огнен пот зърна
забравена там радостта ще екне.
 
Ще хвърлим семето във влажен чернозем
и то ще бъде нашето причастие.
Незнайни и безмълвни ще измрем,
пияни от голямото си щастие.
 
2.
Стихиен пожар разлюля равнини и долини,
голямото слънце угасна сред дъжд от искри,
и кървави дни над бунтовната скръбна родина
изгряха сред ужас, безумие, кръв и сълзи.
 
Далече по малки села, градове и планини
забиха камбани, заплакаха плахи жени,
и с черни забрадки заходиха нашите майки,
с разкъсани пазви осъмваха бледи сестри.
 
И дълго над нас, като призрак злокобен и черен,
висеше кошмарът на страшния пагубен ден,
и в нашите кърви оплискан, притиснал земята,
сияеше с алени блясъци свода студен.
 
Но нивга не спря да гори всред погром и куршуми
стихийната воля за слънце, простор и живот,
че зрееше нейде дълбоко в гърдите заровен,
копнежът бунтовен на моя поробен народ.
 
Ний знаем, че нявга, възмогнали сетни прегради,
ще дигнем високо и гордо лъчистия стяг,
и морни бледи ще снемем ний новото слънце
над тая земя, окована в неволя и мрак.
 
НАРОД
Да се прелея в теб - да се изгубя
и твоя глас в гърдите ми да пей,
да чувствам как под вехтата ми блуза
едно сърце от радост аленей.
 
Усещам аз - ти като сок протичаш
и в мен, и в много трудови гърди
и никого не съм така обичал
тъй както теб и твоите борби.
 
Аз в тебе съм. В гърдите ми ти пееш,
сърце ми бие с твоето сърце,
възторгът ти издъно ме люлее,
подемът ти за нов живот зове.
 
А милиони бедни и без име
вървят напред с издигнати чела
и ето ме - тупти под твойто знаме
сърцето ми със хиляди сърца.
 
ТЪКАЧКИ
 
Тук фабрики няма
             и няма машини моторни,
не пеят тръби,
             не летят ден и нощ колела,
машини сме ние:
             робините бледи и морни,
машини от плът,
             с изнурени от мъка сърца.
 
Над белия стан догоряват надеждите светли,
неволята бий с юмруци по всички души
и ние увяхваме още живот неживяли
без радост и слънце, без обич и пролетни дни.
 
А с нокти разкъсва гърдите ни черната грижа,
в кръвта ни дълбоко голямата мъка гори
и в тъжните песни изливаме скритите жалби
и своята болка изплакваме в бистри сълзи.
 
Тук фабрики няма
              и няма машини моторни,
не пеят тръби,
              не летят ден и нощ колела,
машини сме ние:
              робините бледи и морни,
машини от плът,
              с изнурени, но живи сърца.
 
 
УЛИЦА „РОЗОВА ДОЛИНА”
 
Сега е всичко чуждо и далечно
и спомените чужди са дори,
снегът вали и в сребърната вечер
по улиците снежен дим дими.
 
И в тоя дим един прозорец свети
и в бялата спокойна светлина
една жена поглежда с таен трепет
в замръзналата снежна тишина.
 
Тя може би любимия очаква
и може би в очакване следи
как скитник някой бавно иде в мрака
и пак във мрака бавно се топи,
 
и може би аз скитам тая вечер,
и може би едничък аз вървя,
и диря тук отново да намеря
момичето със русата глава.
 
Прозорецът с лъчите си ме вика
като ръка на влюбена жена,
но няма го прекрасното момиче
и чужда е там другата жена.
 
Сърце, сърце, ти още си предишно,
защо се сви, все още ли боли?
Не чувстваш ли скръбта, че е излишна,
че друг живот в просторите шуми?
 
Снегът вали във сребърната вечер
и улицата в снежен дим дими -
и ти сред сняг заспи, любов сърдечна,
стани на лед, сърце, на лед стани!
 
Недей скърби! За нищо не тъгувай!
Излишно е да жалиш, да боли…
Там другата жена очаква други
и ти, сърце, за друг живот забий!
1937
 
 
В НИВЯТА
 
До гривата на коня ръж класила
и тучен клас със хляб налян - шуми,
ний в ранен час за жетва подранили
потъваме в зелените земи.
 
След нас ще паднат първите ръкойки,
задъхана под нас ще пей пръстта
и аз ще пея с нея и ще жъна,
загубен из бездънните жита.
 
Сърцето ми е влюбено и лудо,
в гърдите бият хиляди звънци
и някъде през синори и ниви
ме гледат две възторжени очи.
 
Марийо, моя първа свежа радост,
разцъфнал крин сред бури и борби,
аз пея и те търся и изгарям
в пожарите на мойте младини.
 
Да пия до забрава твоя поглед,
да те притискам лудо до гърди
и слънцето над нас да сипе злато,
да позлатява русите коси.
 
О, майчице земя, във теб загубен
аз диря две зарадвани очи,
две али устни да горят безумно,
обичам те! - глас топъл да шепти.
1937
 
СЛЕД ГОДИНИ
 
Изглеждаха годините по-хубави,
макар че недояждахме и мръзнехме;
мечтите ни - все хубави и чудни
се раждаха като вълни на бързей.
 
Къде сте вий, години, тъй прекрасни,
ти, златен свят, ти, моя обич, де си! -
Дори навън да греят дните ясни,
животът е все сив, корав, невесел.
 
Понякога проблясва лъч и обич
от младата неопетнена вяра;
сърцето ми ръцете си протяга
сред зимата с надежда да се стопли.
 
Защо скърбиш! Не ври ли днес земята
в пожарите на огнената буря!
Ще разцъфти из нея свободата
от утро по-лазурна и по-чудна.
 
За миг тогава крачките се спират
и погледа изпълва се от обич.
Ти, хубав блян, ти, свят, що жадно дирим
кога за нас ще разцъфтиш и дойдеш!
 
 
РОДНО НЕБЕ
 
С лъчи земята ни поливай,
небе, със слънчево сърце,
зелена кръв и млада сила
налей в треви и цветове.
 
Дочувам думите ти ясни,
като милуващи вълни
и никога така прекрасни
просторите не са били.
 
Сред чистите ти небосклони
бий слънцето като сърце,
под него в радостните клони
извират птичи гласове.
 
И пеят бистрите простори,
и плискат здраве и живот.
Небе, небе, пази отгоре
и моя работлив народ!