ЙОРДАН ПЕЕВ
Стара Загора
ЕЛА
Припомням си най –сънната гора
и дядо ми, и аз … Под мен е конят.
Самарът е с оглозгани ребра,
които някога са били клони.
И брадвата увиснала на тях,
с един единствен зъб от зла стомана ,
и на елата скупчения страх
от хищна паст… И предстояща рана.
Припомням си как дядо ме свали,
измъкна брадвата и ми я даде,
и чух плача на милиард игли,
с които тя от мене жал извади.
И укротена в детската ръка
се спусна брадвата върху земята,
а дядо ме погледна и разбра,
че в мен расте разлистена елата.
Разбра, че всъщност тя ми е сестра ,
а майка ни е дивна горска фея,
която му е била дъщеря
и аз съм споменът му жив за нея.
И той се скри в гората като в сън
с разплакана молба да го забравя.
И днес, макар елата да е пън
от някой друг, дошъл сам тук, но с брадва,
аз помня стъпките му пълни с мъх
и всички думи, дето ми остави,
че само хората мрат с легнал дъх,
а пък дърветата умират прави…
ЛЮБА АЛЕКСАНДРОВА
София
някой ме обича без причина
не че съм прекрасна и добра
някой ме обича – да премина –
като Лазар – в горната земя
някой ме обича – две по игрек –
неизвестното разстила тишина
и покълва зрънце безобидно -
нежно синьо
синя светлина!
чаках
да проплача и проплаках
чаках
да проходя и проходих
чаках
да проговоря и проговорих
чаках
да порасна и пораснах
чаках
да се изуча и се изучих
чаках
да имам дете и отимах
чаках
да обичам и обичах
чаках
да не съм извън
чаках
на вратата на прозореца на облака
а тревата...
тревата тъче покривало
кротката Божа трева.
МАГДАЛЕНА АБАДЖИЕВА
София
***
Тя се съблича, излиза и свети,
и се разтваря във всички предмети.
Бавно отпива мастилото тъмно,
за да остане завинаги будна.
Ти я докосваш, а тя вече влиза
в най-плахата гънка на нощната риза...
Тя се съблича, гаси и се готви за сън,
в който остава задълго отвън.
***
Отдавна съм преминала оттатък,
където времето не може да заспи.
Луната е часовник и тиктака
с най-тънките, невидими стрелки.
От толкова несподелено време
пораствам и съм космос. Празнота.
Луната става малка и я вземам
да спи на тъмно в моята ръка.
ЕЛЕНА ЯНЕВА – ПЕТРОВА
МАЛКА
ЕСЕННА
МЕЛОДИЯ
Както само той си знае - пръв,
погледът към есента се спуска нежен.
След един непреднамерен дъжд
в мерената реч поникват
таралежи.
По бодлите им танцува лъч и хълца
като хлапак, препълнил джоба си
с бонбони
и замерват влажни гроздовете
стъпките му,
отронвайки се.
На поканата за тръгване тревите щръкват,
но завиват по-наляво от вълненията
и от хитрото листо, върху което
пътят
е съвсем без намерения...
ДИМИТРИНА КЮРКЧИЕВА
София
О-БИЧ-АМ
С три срички те замервам
под ласките на вятъра.
Прозрачно и вечерно е.
Прегръщам свободата ти.
Превръщам свободата си
във къщичка за птици.
И трудно, и старателно
те уча да обичаш.
ЕМИЛИЯНА СТОЯНОВА
Карлово
БЕЗГЛАГОЛНА ИМПРЕСИЯ
Приземени и сбъднати,
от пустиня изтръгнати,
мои желания...
Непотърсени, неповикани,
бездомни изгнания
на душите ни.
Къщите пусти
на прага прекръстен
с последните стъпки...
Невърнати спомени
от вятър отнесени,
по стълби великденски
навяти от есени.
Смутена, възпята
след стихнала зима,
през дворове тихи
с нечии стъпки
душата възкръстна в плод неоткъснат.
НАДЯ ЛУКАНОВА
Плевен
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО
Разбирам , че е минало,
но още урагани са в душата ми.
Ръцете ми се вплитат като корени
земята си във близост да намерят.
И ако имах няколко живота
във всеки щях да търся другия,
във допир непознат усетила,
че и преди съм го сънувала.
Отминало е вчера като дата,
но възрастта е в друго измерение
и след години пак се гоним с вятъра,
в танго с живота миг сме свързани.
Разбирам , че е минало
да чакам влак на запустяла гара,
но стискам куфара, заминала
по релсите на своето очакване.
И някъде по тях намирам
ирония, че цял живот пътуваме.
Билетът ни невинаги е за посока
и късно сме пристигнали за някого.
Разбирам , че е минало…
КАЛИН БАЕВ
Бургас
ЧОВЕКЪТ
Човекът е трошица от вселената -
миниатюрен, жалък и нищожен.
Човекът толкова елементарен е,
а животът - твърде сложен...
Човекът е прашинка незначителна,
тъй дребна и почти невидима,
човекът е безгласна буква,
мълчаща, сякаш е обидена...
Човекът е мъничка точка
в море от букви, знаци и граматики.
Човекът - атомче изгубено,
далеч из чуждите галактики...
Човекът е нищо и никакъв -
една песъчинка в пустинята,
човекът е просто парченце от пъзела,
една-едничка снежинка от зимата...
... Човекът е трошица от вселената-
миниатюрен, жалък... слаб.
Но нали, ако ги нямаше трохите,
просто нямаше да има хляб...
АНГЕЛ НИКОЛОВ
Исперих
ЕТЮД
Вълните на деня попивам в себе си.
Стоя пред тази плачеща върба
и чувам –
клоните и сребърни
оплакват нечия съдба.
АВТОБИОГРАФИЧНО
Мислите ми светят в мрака,
звънват като росни пъпки...
Уж в главата ми узряха,
а сърцето ме боли
от чужди стъпки.
СИЙКА ФУРЧОВА
Пловдив
ПЪТУВАНЕ
Изгубени във време и постранство,
все пак безспорно съществуваме,
изпълнени със чувства, постоянство
от някъде на някъде пътуваме.
Изпълнени със обич и доверие,
раздаваме частиците от себе си
и вярващи на всякакви поверия,
опитваме да съхраним от тях за себе си.
Безкрайно всеотдайни, предани,
във мисли и във сънища пътуваме,
във бъдещето смислено загледани
на нашата земя, ний искаме да съществуваме.
ВЛАДИМИРА БУКОВА
София
ТИ, ЖИВОТ
Какво оттук нататък
ми предлагаш,
ти, Живот?!
Шепа хапчета
срещу
антисладък диабет,
срещу кръв (но),
хукнало към върховете.
За сърце, потрепващо,
аха, аха да спре...
О, не! Не и не!
Отхвърлям предложението ти,
Живот!
Хапчетата,
вкупом всичките
разхвърлям по горите,
по поляните
за птичките
И ръфам с настървение
бонбони, торти, шоколади....
Усещане за ситост,
за сладост най-подир.
От върховете
по нанадолнище
кръвта се свлича,
диабетите
със себе си повлича..
Сърцето вече не примира
Все още няма коментари