Когато пионерите членуваха в Тимуровски команди

През социализма всяко дете имаше летни задължения. В последните учебни дни на всяка година получавахме своя списък с поръчения, които трябваше да изпълним на всяка цена. Трябваше да отчетем дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка.

Предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда. За който не е чел книгата на Аркадий Гайдар – Тимур бе дете, което организира своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те Тимур бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание. Ходих на море през юли, а през август станах част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев“. Представях си, че в следващите 10 дни ще се съберем с други пионери, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от изявен лидер, ще бъдем героите на 15 септември, защото няма как да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Отидох в уречения ден пред клуба на ОФ с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми. Не знаех как ще позная другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха още няколко деца. А аз очаквах десетки. Влязохме вътре и седнахме в очакване на Тимур. Но се появи една около 30-годишна жена, която ни уведоми, че тя е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала. Един час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че тези 10 дни ще са важни за нас и като бъдещи комсомолци след 3-4 години. Така ден първи мина.

В ден втори задачата беше да почистим района. Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой“ с няколко метли и чували да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери“, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата, или да ги предадем на ръководителката. Това беше почти половин баничка. Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Ден четвърти – цял ден в клуба играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма. Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, започна да ни свири на пианото и ни караше да заучаваме песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата си. Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба, но той така и не отвори.
В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, че изоставаме от програмата. Трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там в дъжда, затова по-добре да си ходим по къщите. След няколко дни другарката дойде с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд и обеща да ни похвали пред учителите и директора.

Дядо ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. С нея и преизпълнен списък с прочетени книги на 15 септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих: „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев“, с което предизвиках похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен.
 
Спас Иванов