Мутри ни докараха до просешка тояга!  

 Паулина БОЯНОВА

Старицата в краката на Темида е Повелителката на гълъбите - така наричат Величка Христова. Свита на сковано столче, подпряна на едно дърво, Величка се усмихва на всеки благоволил да пусне в кутийка от бонбони някоя и друга стотинка. Върху главата на белокосата дама е кацнал гълъб, а още десетки птици се опитват да се докопат до щедрата й шепа, пълна с жито. 

Очите й искрят въпреки нерадостната й съдба. Жената всеки божи ден, и в студ, и в пек е тук на тротоара пред Съдебната палата в центъра на София. 

Не проси - храни птиците

“Снимай, снимай, и аз съм фотограф, но сега съм пенсионерка”, оживява се, щом вижда обектива на фотоапарата, и започва да ми разказва нерадостната си съдба.

“С мъжа ми, който е вече покойник, имахме хубава къща в Лозенец. Като дойде демокрацията, решихме да направим малко ресторантче, да осигурим прехрана на синовете ни, спомня си с горчивина 80-годишната жена. 

Две години го тъкмихме и накрая стана. Имахме клиенти, бизнесът потръгна. Не след дълго обаче дойдоха и проблемите. През декември 1992 г., когато Виктор Михайлов стана вътрешен министър в правителството на Любен Беров. Започнаха да се въдят всякакви разбойници.

Тогава и Виктор ни беше клиент, в началото идваше с приятели, но постепенно в заведението започнаха да идват някакви като мутри, 

пиеха и се заяждаха с клиентите ни, започнаха да ни тормозят, а ние бяхме безпомощни. Така бизнесът ни западна и се наложи да затворим. Бяхме вложили много пари в ремонта и преустройството и имахме и заеми, които не можехме да изплащаме. Мъжът ми се поболя, а големият ми син дълго търси начин да си стъпим на краката, но не успя. Започнаха да ни притискат и накрая ни принудиха да продадем и къщата, в която живеем, и ресторантчето, и земята. Така се озовахме без нищо, аз дори нямам лични вещи, всичко остана там, изхвърлиха ни за нула време. Все пак съм благодарна на съдбата, имам покрив над главата тук в София, но съм сама и пенсията ми от 160 лева за нищо не стига. Бяхме колеги с Трейман и Кюркчиева, оживява се старицата. 

Пенсионирах се от “Българска фотография” навремето, а до преди 2 години работех на Халите на кофите за боклук, 

разказва ми накацаната с птици Величка.

Не съм ровила по кофите, просто сортирах боклуците, плащаха ми, но всичко свърши, вече не мога. Там е борба за хляб, пребиха ме едни цигани и дълго време бях прикована на легло, счупиха ми крака и досега не мога да ходя. Загубих работата си. Кой ще иска куца болна старица на работа – има толкова млади и по-изпаднали от мен дори, разсъждава на глас Величка.

Така се озовах тук, помагам си с някой лев тук, докато храня гълъбите, с горчивина споделя нерадостната си орисия старицата и продължава: Обедняха всички, чедо, не вярвам, че сърцата на хората са вкаменени, просто нямат пари дори за милостиня. Но аз не прося, ако някой ми пусне нещо в кутийката, добре, и на жълта стотинка се радвам, а когато припечеля повече, купувам храна за тези пърхащи същества”, поглежда тя към птиците. 

И отново бърка в торбичката, за да напълни напуканата си шепа със зрънца. 
“Никой не ме закача, нито босовете на просешката мафия, нито полицаите”. На изпроводяк ми споделя, че от всичко най-много й тежи, че не е виждала сина си вече 13 години.