Мъж срещна извънземно, вкарват го в психиатрия

Историята на Джонатан Брейди е една от онези, които хората в Невада избягват да обсъждат. Повечето го смятат за луд, някои дори се страхуват от него, а малцината, които вярват на разказа му, предпочитат да запазят мълчание. Той твърди, че в една нощ през 1961 г. е видял нещо, което никой не би трябвало да вижда. И въпреки че днес е на 86 години и живее в малък апартамент в Лас Вегас, паметта му остава болезнено ясна.

Всичко започнало на 17 септември 1961 г. Тогава Джонатан бил на 22 години и работел като автомонтьор в Рейчъл – малко градче на границата на военната база Зона 51. В онази вечер той пътувал към дома си, карайки по пустинния път ЕкстратерестриалХайуей – дълга, самотна отсечка, простираща се през нищото. Това бил маршрутът му всяка вечер, но този път нещо било различно.

Първоначално всичко изглеждало нормално. Пътят бил празен, небето – ясно, осеяно със звезди, които светели по-ярко от обичайното в пустинната тъмнина. По радиото му звучала някаква стара кънтри песен, когато изведнъж започнало да пращи. Каналите се сменяли сами, докато накрая останал само шум.

Тогава фаровете примигнали и угаснали. Двигателят започнал да се дави, после напълно изгаснал. Внезапно всичко потънало в тишина. Нямало вятър, нито звук от пустинята – никакви щурци, никакви койоти. Само тишина, толкова дълбока, че сякаш притиснала дробовете му.Ярко бяло-синьо сияние озарило пътя пред него, спускайки се от небето като огромен фар. Но това не била светлина от самолет или хеликоптер – тя не идвала от прожектор, а сякаш била жива. Очертал се силует, който се движел, като че ли търсел нещо.

 „Не беше човек“, разказваше години по-късно Джонатан. „Не мога дори да кажа, че беше животно. Беше нещо друго“.

Съществото било високо над два метра, с издължено тяло и непропорционално голяма глава. Кожата му била сива и изглеждала почти прозрачна на места, като че ли светлината преминавала през нея. Но най-страшни били очите му – огромни, черни, без зеници, като бездънни ями.

Джонатан се опитал да помръдне, да избяга, но тялото му отказало. Бил като парализиран. Нещо в самото присъствие на съществото го държало на място. После чул гласове. Изливали се с такава скорост, че го заболяло. Виждал неща, които не можел да разбере – странни символи, планети, които никога не бил виждал, конструкции, които изглеждали невъзможни.„Беше като да опиташ да побереш целия океан в чаша вода“, казва той.

Джонатан бил открит на следващата сутрин на 12 мили от колата си, напълно дезориентиран, с изгорени петна по кожата и кръвотечение от носа. Лекарите в болницата в Лас Вегас казали, че страда от „екстремен стрес и дехидратация“, но никой не могъл да обясни как е изминал такова разстояние пеша посред нощ в пустинята.
Когато започнал да разказва какво е видял, хората около него се отдръпнали. Първо приятелите, после семейството. След няколко месеца започнал да получава халюцинации – твърдял, че в съня си вижда съществото, че чува мисли, които не са негови.

През 1962 г. Джонатан бил настанен в психиатрична клиника в Лас Вегас, където прекарал 11 години. Диагнозата му: тежко психотично разстройство, вероятно предизвикано от травма.Но той никога не повярвал, че е полудял.

След излизането си от клиниката животът му никога не се върнал към нормалното. Загубил работата си, приятелите си, семейството си. Живеел в усамотение, като от време на време хора от конспиративните среди го търсели, за да чуят историята му. Повечето не му вярвали. Други вярвали твърде много.
Днес, на 86 години, Джонатан живее сам в малък апартамент, заобиколен от купчини пожълтели записки, където с треперещи ръце описва символите, които все още вижда в сънищата си. Той знае, че времето му изтича.

Но ако го попитате дали съжалява, отговорът му ще бъде един и същ:„Не. Не съжалявам. Защото те са тук. Винаги са били. И един ден всички ще го разберете“.