Веруюто на Петко Р. Славейков: Жените са дяволи, които ни проваждат в пъкъла през райските врати

Големият български поет и общественик Петко Р. Славейков (1827-1895) изживява бурни любовни страсти. Той вярва, че сърцето на жената в някои минути е восък, в други пък от мед или бакър. “Котка, която си играе с мишката, преди да я е удушила, представя вярно изображение на мъж, измъчван от жена си”, смята поетът. И още: “Жените са дяволи, които ни проваждат в пъкъла през райските врати.”
 
За пръв път той се влюбва безумно едва 19-годишен. Тогава е учител в Севлиево и живее в училището, а в съседство с него е домът на тежкия чорбаджия Петко Зурлев. От втория кат даскалът дебне шетнята на чорбаджийската щерка Марийка. “Ходех, та зяпах по прозорците, заничах да я видя кога тръгва за вода с кобилиците, или се връща”, записва в дневника си Славейков. Кашля, за да привлече вниманието й, тананика й любовната песничка: “Мила Марийке, що да сторя, /като те любя от душа/, но теб те баща ти не дава,/ как мога да се утеша.” Флиртът с богаташката дъщеря е без резултат - десет месеца след пристигането си Славейков напуска Севлиево.

Други негови любовни приключения има по време на даскалуването му в Трявна, където пристига през 1849 г. Тогава той е 22-годишен – хубавец, с къдрави коси и дълбоки мечтателни очи.
Местните
 
хубавици лудеят по него, щом научат, че е ерген
 
Първата тревненка, която възпламенява бурни страсти у младия Славейков, е богаташката Радка. Тя е горда, че даскалът поет й посвещава песен, в която най-красноречиви са двата стиха: “Не развявай, Радке ле, таз косица,/ не остана, Радке ле, в мен душица.” Радкиният баща обаче я омъжва напук за богатия Алекси – син на поп Димо.

Даскалът бързо прежалва Радка и се насочва към не по-грозната Аница, дъщеря на чорбаджията Никола Райков. Новата му изгора нарочно се разхожда в градината на бащината си къща, която е съседна на училището, в което живее той. Повдига поглед към прозореца му, откъдето той я гледа скришом, притваря мигли и вътрешно се смее на лудорията си. Славейков нахвърля любовните си терзания върху хартия: “Гиздаво момиче,/ черните очички, белите гърдички/ я ми покажи!/ Вярно, без преструвка,/ сладичка целувка/ я ми харижи!”
 
В Трявна поетът люби все чорбаджийски щерки
 
От мома на мома, като пчела от цвят на цвят, пърха той, но без сватбен резултат. По едно време харесва щерката и на поп Димо, но той не дава да се издума зет да му стане даскалчето и жени щерка си за друг. Славейков се поболява от яд и мъка и му се иска да умре.

За два дена оздравява, но щом се сети, че друг гали хубавата попска щерка, плаче с кървави сълзи. Спасява го неговият приятел поп Кою Витанов. Той решава да го ожени за Иринка чорбаджи Райкова. Момата не е красавица като предшественичките си, но пък баща й е богатичък, макар и прочут скъперник.
 
Чорбаджията обаче не ще сиромаха даскал за зет
 
Но щерка му настройва женското мнозинство в дома си и баща й вдига бял байрак - писва му от женски ревове. По-късно Иринка разправя, че до сватбата си не разменя дума с бъдещия си мъж. Но била чула за любовните му авантюри, дебне го с поглед, когато минава край къщата й, и му праща китка карамфили. Даскалът е трогнат от жеста и веднага й праща стихотворение, в което се казва: “Ирино, Иринчице, изгори ме,/ Иринке, твойта китка карамфил!”

Сватбата става и 25-годишният даскал пише на свой приятел: “То било хубаво нещо бе, братко!… Е, кой сега като мене? Либето ми ходи по двора, с нетърпение ме ожида да го целуна по уста.”

След медения месец Славейков почва да се ядосва на жена си – мъчи се да я научи на четмо и писмо, но тя не ще и остава неграмотна. Но девет месеца по-късно му ражда първото дете и заема единствената си роля в живота му – като майка на неговите деца.
Но даскалът напуска Трявна година след сватбата и се връща там веднъж
годишно –
 
колкото жена му да зачене отново
 
Иринка обаче в писма му декларира нежната си съпружеска обич. А Славейков се връща към ергенските си лудории и до слуха на жена му достигат приказки за похожденията му с българки и гъркини. Люта ревност заслепява кротката наглед съпруга.

Когато мъжът й се връща в Трявна през 1860 г., тя едва не му издира очите. “Нейна милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е по-честита, нежели с мен, защото е умна, и честна, и спестовна, с една реч, жена достойна, но не за мен”, оправдава се Славейков и иска да се разведе. Макар и охладнял към жена си, той се стъписва пред децата си и се зарича повече да не докосва с ръка чужда жена. По това време умира на 21 дена току-що роденият негов син и крамолите между съпрузите стихват.
За жалост опитите му да отведе цялото си семейство със себе си в Цариград не се осъществяват.

През 1865 г. нова разпра се разразява между съпрузите.

До Славейков достигат слухове, че Иринка му изневерява. Раждането на третия му син Пенчо – бъдещият голям наш поет, прекратява и това сътресение в брака му.
 
Но в Цариград пристига Катерина
 
Стойоглу, която се грижи за Раковски в Букурещ до смъртта му през 1867 г. Нейният съпруг революционер гние в цариградски зандан. Катерина търси помощ от влиятелни българи в турската столица, за да го освободи.

В един дъждовен ден тя влиза в печатницата на П. Р. Славейков - висока, с буйна руса коса, достолепна и пратена сякаш от съдбата на изнервения от семейни крамоли поет.
Тя носи препоръчително писмо от покойния Раковски и го моли да се застъпи за мъжа й. Тя е сама, без закрила и без средства в Цариград. Вместо на мъжа й, оказва се, че първо трябва да се помогне на самата нея. Тъй започва любовта на Славейков към Катерина Стойоглу – най-дълбоката в живота му. Приютява я в печатницата си, а за да не се разнасят клюки, лъже, че му е роднина.

Катерина не остава безучастна към чувствата на 40-годишния мъж. Чувствата им са взаимни и те ги споделят без колебания. Първоначално тя живее с него като икономка. Но поетът решава благоразумно да я настани другаде. Наема къща в Ортакьой, а за параван им служи току-що пристигналата й по-малка сестра.
Голямо изпитание за двамата е излизането през 1872 г. на статията “Двете власти и двете касти”, заради която Славейков и Катерина са арестувани от турските власти. Разгромяват печатницата му, а след близо месец затвор двамата са освободени. Установяват се в къщата в Ортакьой.

Двамата навлизат в най-задушевния период на своята любов, макар че материалните затруднения притискат Славейков отвсякъде. Точно тогава избухва скандал заради любовта му с Катерина. През късната есен на 1873 г. Славейков е извикан в Българската екзархия, където му нареждат
 
да прекрати веднага “скандалиозния” си живот с нея
 
и да доведе в Цариград Иринка и децата си.
Славейков добре знае, че искат от него невъзможното, и отказва. Тогава го уволняват от всички места, на които работи.

Отчаяният поет е подкрепен от екзарх Антим І, който го праща в Македония, докато отшуми скандалът, а след това го назначава за учител в Одрин. Пристига и Катерина, но мълвата като люта змия и тук вгорчава живота им дотолкоз, че двамата бягат през януари 1876 г. в Стара Загора. Преди това той написва стихотворението си “На Нова Година”, посветено на Катерина, в което казва: “Мило ми е твойто свидно име/ и готов съм на всички страдания,/ само тебе на света да има.”
 
Бурните страсти не стихват в сърцата на законната съпруга
 
и синовете. Славейков не се предава и ги обвинява, че препълват душата му с огорчение. Семейните атаки ту се подновяват, ту заглъхват. Славейков решава да се раздели с Катерина, а Иринка скланя да напусне Трявна и да дойде при него. Но между съпрузите няма мир, защото Катерина остава в Стара Загора. „Аз страдам душевно” – изплаква поетът и иска да се самоубие.
В едно свое писмо до сина си Иван – главният му съдник и палач на любовта му към Катерина – Славейков пише: “Всички са добре, с изключение на мене, който не отивам никак добре, за причини, които дорде съм жив, може да не узнаеш. Моля Бога да ми даде търпение, инак съм загубен.”

Иринка не мирясва и редовно му прави скандали заради Катерина. Откак семейството се е събрало под старозагорски покрив, Славейков се усеща твърде изтощен и залинял. Той страда и се чувства неспособен да се занимава дори с литература.
 
“Станах равнодушен към всичко” – изповядва се той
 
на сина си Иван. Ожесточението на ревнивата му жена го изкарва от релси, още повече че няма основание за нейните сцени – случаят “Катерина” уж е приключен. Едва през пролетта на 1877 г. Славейков успява да се съвземе. Събира ученици в градината на хаджията, където живее Катерина, и ги учи да пеят бунтовни песни. Дали пък това му освестяване не е свързано с щастието, че може да я вижда поне?

Но точка на любовта му слага Руско-турската война. Когато турските пълчища палят, грабят, насилват и убиват старозагорчани, Славейков се спасява с дрехите на гърба. При бягството си от града убиват Катерина. “Беше ти юнак жена” и “с револвер в ръката за народа ти умря”– ще изповяда в свое стихотворение неутешимият поет.
По-нататък следват години на обществени успехи, но и на примирение и старческа немощ. Иринка се укротява в софийския им дом на днешния площад “Славейков”. Вече няма с коя да го дели.

Освен със смъртта.