Какво имаше в „студентските пържоли“ при соца    

Гладът винаги е бил труднопреодолимо и преобладаващо състояние в ежедневието на всеки, който е ходил войник или е бил студент. Всеизвестно е правилото, че на войник и студент не трябва да се задават въпроси , а направо да му се сервира! За казармата може да се говори много и без прекъсване, но случаят, който искам да споделя, се отнася за студентските години през 80-те на миналия век.

Някъде във втори или трети курс на машиностроителния институт , когато и мен често ме спохождаше това до болка познато чувство, живеех на общежитие , което бе облекчение за моите родители. Макар и нелеко за техните възможности и с цената на доста усилия, успяваха да ми осигурят необходимия финансов минимум, с който трябваше да преживявам далеч от тях. Бях си създал система за нагаждане и щом получех дългоочаквания месечен пощенски запис, веднага плащах наема (който за общежитието беше почти символичен в сравнение с този, който плащаха някои от колегите ми за квартира) и си купувах купони за храна в студентския стол за целия месец. Смятах се за стара пушка и общо взето, се справях прилично със ситуацията. Като млад човек, на който нищо не му е чуждо и все поглежда към предизвикателствата на живота, проблем беше набавянето на допълнителни средства. Налагаше се да си помагам с участия в различни извънкласни занимания, за да си допълня бюджета, макар и в по-скромни размери. Ходех да работя с една строителна бригада, която строеше и ремонтираше къщи и различни постройки в кварталите и вилната зона на града. Епизодично като общ работник съм участвал и в събарянето на цирковата площадка след края на последното представление. Работил съм също и в консервната фабрика, като докер и акумулаторчик предимно в нощните смени. Но понякога и с тези придобити средства трудно успявах да прогоня този мой неотлъчен спътник – глада.

Но ненапразно народът е казал: „Сиромах човек – жив дявол“! В такива моменти на изпитание проявявахме известна изобретателност и находчивост, прибягвайки до приготвянето на „студентски пържоли“ от хляб, който тайно вземахме от студентския стол, и насипен маргарин на приемлива цена, продаван по онова време в бакалията наблизо. Намазвахме препечените филии върху предварително хоризонтираната електрическа печка „Лъч“, след което обилно ги посолявахме със сол и червен пипер. Разкош!

Иначе бях общителен и доста често мои колеги от града са ме канили да им гостувам вечер или в почивните дни и това в известна степен на моменти облекчаваше положението.

Така в един слънчев ден, малко преди обяд, поради разпокъсана учебна програма наминах край колегата си Здравко, с когото имахме съседни факултетни номера, които помня и до днес, за да продължим заедно към института за следобедните занимания. Баща му бай Ангел беше ловец и явно е имал сполука през почивните дни, която майка му довършваше в лятната кухня – пикантната гозба от заек с подправки. Неустоим аромат, безмилостно ухаеше навсякъде и нормален човек трудно би останал безразличен към подобно предизвикателство.Приветлива и досетлива жена, тя с готовност предложи първо да похапнем и след това да продължим с учебните задачи. Само след миг вече се бяхме позиционирали на масата пред пълните чинии с пикантно приготвения готварски шедьовър, от който изкусително се извисяваше благоуханна пара. И двамата бяхме едри и здрави мъжаги, явно добре изгладнели, и за броени минути оправдахме безапелационно гласуваното ни кулинарно доверие. Това не остана скрито от погледа на любезната домакиня, която, наблюдавайки с умиление и искрена радост нашия неудържим апетит, веднага предложи да ни сипе повторно. Даже не дочака да ѝ отговорим и само след минути ние вече пристъпвахме отново към унищожението на втората серия от това приятно изкушение. Но нещата не свършиха дотук – последваха още един или два подобни тура, докато тя с радост, усмихната и доволна от нашите действия, отнасяйки вече празната тенджера към мивката, каза: „Да сте ми живи и здрави!“. Малко по-късно със сигурност е пристъпила към приготвянето на нещо ново, за да посрещне подобаващо стопанина на къщата и с възторг да му съобщи колко вкусен е бил удареният от него заек, оценен от нас по достойнство.

Благодарност и наслука на всички ловджии!
 
Антон Цаневски, Велико Търново