Роден в Етрополе през 1857 г., Павел Калпакчиев е фабрикант и банкер. Още десетгодишен става чирак при шивач в родния си град, после изучава кожарския занаят, след което слугува в хана на големия за времето си земеделец Петър Тодоров в село Саранци. Там се залюбва с дъщерята Мария, за която се жени. Така той минава през различни дейности и занаяти, докато намери своето призвание.

С по-големия си брат Юрдан започват работа в софийската тухларна манифактура „Работник“. Там усвояват този нов тогава занаят. По време на правителството на Константин Стоилов са приети различни закони и стимули за насърчаване на българското производство. Те дават увереност на братята Павел и Юрдан да отворят тухларна фабрика в Пловдив. Регистрират в Пловдивския окръжен съд събирателно дружество за производство на огнеупорни, пресовани и корнизни тухли и керемиди и за изработване на хидравлична бяла вар. Първият опит не е успешен – тухларната им фабрика фалира след три години работа.
 

Но Павел не се отказва. Със зестрата на жена си Мария прави нова през 1893 г. в квартал „Кючук Париж“ между днешните улици „Лазо войвода“ и „Райчо Кирков“, на мястото на бившето кино „Тракия“, която е първата в България и я нарича „Остромила“ с площ от близо 500 дка.
 

Калпакчиев следи отблизо новостите на европейския пазар и в началото на миналия век внася от Германия преси за керемиди и машини за тухли. Строи три нови рингови пещи. Важно за разширяването на производството е бурното развитие на градовете, въведените през 1905 г. задължителни регулационни планове за всички общини в България. За разцвета на предприятието му обаче спомага и авторитетът, който Павел си извоюва в стопанските среди. Той е един от инициаторите и основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара и на Пловдивската популярна банка през 1913 г. От 1925 до смъртта си през 1929 г. той е неин председател, но условието му, преди да заеме поста, е да не получава пари за тази си дейност. Още със създаването на тухларната фабрика Павел започва активна социална политика. Той е наясно, че технологията на керамичното производство изисква тежък физически труд, работи се на открито, а край пещите е много горещо. За да привлече работници, им дава с 50 стотинки по-висока надница. Най-щедрата по това време е 1,50 лв., при Калпакчиев - 2 лв. Той въвежда и първообраза на ваучерите за храна още в далечната 1913 г. Отваря специална бакалия, където работниците от неговата тухларна фабрика пазаруват стоките на символични цени. Не се купуват с пари, а с метални жетони, които се раздават на работниците със заплатите. Тази новаторска инициатива заедно с цяла поредица от социални придобивки като столова за работниците, общежитие, баня, здравно заведение с лекар и фелдшер, забавачница за децата прави едно от най-тежките производства предпочитано от работниците. Те получават безплатно и тухли, с които да си построят къщи на територията на самата фабрика, която непрекъснато се разраства, а до нея е изградена железопътна линия. Калпакчиев си купува и собствен локомотив.
 

Той подарява тухлите, с които е построена новата пловдивска гара. Това става през 1907 г. Сградата е в бароков стил по проект на италианския архитект професор Мариано Пернигони. Дава материалите за изграждане на бетонния мост над железопътната линия, за да минават каруците безпрепятствено и да не чакат дълго бариери. От началото на миналия век до смъртта си Павел Калпакчиев и съпругата му Мария даряват почти половината от близо трите милиона лева, нужни за строителството на детски дом при църквата „Света Троица“. Трапезарията на дома е носила техните имена, защото те я поддържат със собствени средства.
 

През 1913 г. индустриалецът построява първата в града работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно. Илинден е празникът на фабриката. На този ден Калпакчиев и синовете му лично готвят и сервират на работниците, а трапезата в двора на предприятието не се вдига с дни. Великден също се отбелязвал подобаващо, като фабрикантът и близките му боядисват над 1000 яйца, които раздават на работниците заедно с козунаците.
 

В Пловдив Калпакчиев става секретар на Македонската организация, чийто председател по онова време е Димитър Благоев. Тухлите, произведени във фабриката на Калпакчиев, са запазена марка в строителството на Пловдив. С тях преди повече от 100 години са строени близо 90 на сто от къщите в Стария град. Красивият им релефен надпис и днес може да се види на места, а при почукване те все още звънят. И най-важното, след век още са годни за употреба.
 

Макар че с негови тухли е построен Пловдив от новия век, почти до кончината си фабрикантът няма своя къща. Когато е на върха на славата, избира терен на днешната улица „Май“, до сегашната сграда на радио „Пловдив“. Новият дом е в стил сецесион, а на партерния етаж се намира кантората на фирмата.
 

Когато почива, фабриката е в цветущо състояние. Десетимата му наследници продължават бизнеса и от бившата еднолична фирма образуват акционерно дружество „Павел Д. Калпакчиев“ за производство на машинни и ръчни тухли, марсилски керемиди и капаци. Тогава тя произвежда вече над 8 млн. тухли – близо 10 пъти повече от времето на своето начало. След 1944 г. голямата фамилия на Калпакчиев е дадена на съд от комунистическата власт по Закона за незаконно забогателите. На 17 април 1947 г. Окръжният съд в Пловдив признава акционерното дружество за виновно, че в периода 1935-1946 г. е увеличило имотното си състояние в размер на 23,64 млн. лв., което не се оправдава от нормалните приходи. Така съдът конфискува в полза на държавата цялото имущество на Калпакчиев – фабриката, жп линиите, къщата на ул. „Май“, терени, кариери, и осъжда наследниците му да платят над 11 млн. лв. глоба. Те обжалват и успяват да спасят от национализация единствено наследствената къща. Днес в нея живее една от внучките на Калпакчиев, а имотът е обявен за паметник на културата. На фасадата преди години е поставена плоча в памет на Мария и Павел Калпакчиеви.