Спяхме в метални бунгала в станцията в Бяла, но ни беше весело  

Хората от моето поколение знаят колко добре беше организиран летният отдих по време на социализма. Спомням си в детството почивките с родителите ми на морето в Бяла. Те работеха в Силнотоков завод „Васил Коларов” и се бяха сдобили с карта. Почивната станция представляваше двадесетина метални бараки, разположени на около километър от плажа. Всяка имаше врата и метален капак странично, който играеше ролята на нещо като прозорец. Още рано сутринта, с изгрева на слънцето, температурата вътре ставаше непоносима и бързахме да се изнесем на плажа. Обедно време вътре вече ставаше като сауна. Имаше столова, в която се хранехме на смени. В интерес на истината, храната беше вкусна и разнообразна или поне аз така съм я определял като дете. Знам от родителите си, че е било истинско чудо да се добереш до карта, за да отидеш на станцията в Бяла.

Вечерно време мъжете организираха истински турнири по белот с елиминации и краен победител. В селцето нямаше никакво развлечение, нямаше дори и кино. То беше подвижно и правеха прожекции веднъж за цялата смяна, а филмът задължително беше партизански, антифашистки.

Имаше възможност и за екскурзия по желание срещу заплащане до Несебър с автобус отпреди войната, който на всяка пътна чешма спираше, а шофьорът тичаше да пълни един съд от гума, приспособен като кофа, и да го излива в радиатора на рейса. Два часа престой в Несебър, по три часа път в едната и в другата посока. Така се почиваше навремето, но хората бяха весели, познаваха се, тъй като работеха заедно и се забавляваха. Естествено, най-хубавото бунгало беше за някой партиец, високо в йерархията, когото всички поздравяваха с респект. Спомени, но и изпълнени с носталгия по безвъзвратно отминали години.
  
Станимир Пенев, София