Протоколите на българския парламент са запазили достатъчно словесни двубои между народните избраници отляво, отдясно и от центъра. Разбира се, парламентарният живот у нас често е бил с температурата на кипящ котел – в сградата срещу бронзовата статуя на Цар Освободител са кънтели многоетажни псувни, заплахи и обиди.
Хубаво свидетелство за нравите в парламента е оставил депутатът от левицата и фейлетонист Георги Кирков с вестникарското прозвище Майстора. Като журналист той влиза в легендарната жълта сграда, и изживява истински шок от това, което очите му виждат вътре: “Бях в Народното събрание. Дявол да го вземе, ако втори път ми стъпи кракът! Още ми пищят ушите от бесните викове: долу, мръснико, лъжеш, магаре!... Тфу, язък за кияфета! Чудни простаци сме ние, сиромасите! Като речем: “Народно събрание” – гаче ли ни потече мед от устата. Ний си мислим, че тия, които заседават в него, са хора разумни и почтени и бая се озъбваме, когато ни кажат, че се псували като влашки цигани...”
Освен откритите юмручни схватки помежду си депутатите веднъж напердашили и парламентарните стенографи. Това станало през юли 1914 г., когато камарата трябвало да гласува сключените договори с германската банка “Дисконто Гезелшафт” за 5-процентен държавен заем от 500 милиона лева. Както можело да се очаква опозицията видяла в тази стъпка на министър-председателя д-р Васил Радославов поредната корупционна далавера. В парламента първи подпалил фитила на кавгата лидерът на тесните социалисти Димитър Благоев-Дядото. Както прилича на ляв депутат речта му била изпълнена с категории като “погазване на класовите свободи на работниците”, “котерийните цели на буржоазията” и др.
Протоколите добросъвестно свидетелстват, че след Дядото скочили “левицата, левият център и крайната левица” и започнали да тропат по банките. Срещу позорния заем, сключен от правителството не издържали и юнашките сърца на Найчо Цанов (радикалдемократ) и Александър Стамболийски (земеделец).
Скандалът станал неудържим. Депутатите от опозицията тръгнали към стенографската маса, дръпнали покривката й, и разхвърляли из залата стенограмите и моливите на бързописците. В този момент около председателското място се събрали няколко по-едри депутати от всякакъв цвят и започнали да се бият с юмруци и бастуни.
Тропането по банките продължило. В един момент някой се сетил, че боят ще стане по-ефектен ако продължи и с хвърляне на томчетата с речите на народното представителство. Изглежда, че тези томчета са били бая тежки, защото свидетелите на боя разказват, че няколкото стенографи, които били на трудовия си пост в залата били ударени с тях. Някои от протоколчиците получили в суматохата удари в стомаха и главата. Все пак един от тях успял да стенографира боя и той останал като документ в парламентарните протоколи: “Хвърлянето на книжата се усилва. Едно томче ударва г-н министър-председателя, някои министри и представители го изваждат от залата. Други томчета ударват по главата началника на Стенографското бюро и стенографа-превождач. Сборичкването и сбиването около трибуната и стенографската маса се усилват. При тези условия стенографирането става абсолютно невъзможно. Други стенографи от друго място се опитват да стенографират, обаче народният представител г-н Андрей Конов дръпва и скъсва стенограмите им...”
Екшънът завършил с “вдигане на заседанието” от страна на шефа на парламента. Както се казва “битият бит...” Мнозинството гласувало каквото си е намислило, така както става във всеки парламент по света. На следващия ден софийските вестници гърмели за скандала и оплаквали битите стенографи. Бързописците от своя страна отправили декларация-протест до шефа си – парламентарния председател, но никой не напуснал престижната си работа. За депутатите, които раздали юмручното си право в залата нямало никакво възмездие – и през 1914 г. (както и днес) народните избранници били скрити за имунитета, който ги пазел като писани яйца.
Все още няма коментари