Загадъчната усмивка на Мона Лиза се дължи на радост

Прочутата творба на италианския художник Леонардо да Винчи „Мона Лиза“ винаги е будила множество дебати заради своята загадъчност. Екип от учени обаче смята, че загадките около нея вече са с една по-малко, предаде БГНЕС.

Мистериозната усмивка на Мона Лиза се дължи на радост, смятат почти 100% от доброволците, участващи в проучване върху визуалните възприятия. Неврологът Юрген Корнмайер от Университета във Фрайбург и неговият екип са използвали La Gioconda за своето проучване, което разглежда фактори, които влияят на човешкото възприятие върху визуални знаци.

Техният избор не е случаен, тъй като картината често се смята за символ на емоционалната енигма. Ако за мнозина усмивката на Мона Лиза изглежда весела и непринудена, то за някои тя е по-скоро насмешлива и дори тъжна.

Екипът е използвал черно-бял вариант на картината от 16 в., който е бил манипулиран в осем различни варианта. При всеки от тях устните са променени леко нагоре, за да изглежда по-весела, или надолу – за да изглежда тъжна. Освен тях на доброволците е показан и оригиналният черно-бял вариант.

На 12-те участници в експеримента изображенията с Мона Лиза са показани общо 30 пъти. При всяко показване на картина те е трябвало да кажат дали тя е радостна или тъжна.

„Като се имат предвид описанията от изкуството и историята, ние мислехме, че оригиналът ще е по-двусмислен“, заяви Корнмейер. Обратно на неговите очаквания обаче експериментът е показал, че оригиналът на Да Винчи е категорично „щастлив“. Според 97% от участниците усмивката на Мона Лиза изглежда радостна.

Във втория етап на експеримента на участниците им е било показано оригиналното изображение с осем други „по-тъжни“ версии. Според участниците Мона Лиза отново е изглеждала щастлива, но този път другите осем картини са изглеждали още по-тъжни.

Според изследователите хората „не притежават фиксирана скала за щастие и тъга в мозъка си“ и възприемането на тези емоции зависи много от контекста.

„Ние забелязваме целия диапазон и след това адаптираме нашите оценки“, използвайки паметта си, смята Корнмейер, според когото разбирането на това може да помогне при лечението на хора с психиатрични разстройства.