Жена ми е на 60, аз на 62, но сме щастливи младоженци!

Минко Танев е поет емблема. Името му олицетворява съвременната поезия в един от перфектните й варианти, казва за него поетът Тодор Биков.

Минко Танев е роден в Пловдив на 30 март 1953 г. Завършва българска филология в Пловдив през 1978 г. Работил е като учител в спортно училище, в общински съвет за култура, в Дома на учителя. От 30 г. преподава български език на чуждестранни студенти в Медицинския институт в Пловдив и е редактор на в. „Аудитория медика” към МЕУ Пловдив. Има множество награди от различни литературни конкурси. Автор е на известната книга „Анонимен човек”, както и на стихосбирките „Хълм”, „Враждебна вселена”. „33 признания в любов” излиза след спечелен конкурс на Дружеството на пловдивските писатели, а „Небесен блян”, 2013 г., получава наградата на СБП „Божидар Божилов”. Той участва в поетически сборници и антологии, негови произведения са преведени на немски, френски и словашки. Член е на Съюза на българските писатели.
 
- Какви са студентите, с които работиш?

- Повечето мои студенти са вероятно синове на някогашни преселници във Великобритания и сега са граждани на тази страна.

- Работиш в Пловдив, живееш в София. Това харесва ли ти?

- Така се стекоха нещата, че на едно събрание на Съюза на българските писатели се видяхме с настоящата ми съпруга след 40 г. Започнали сме някога заедно в пловдивските литературни клубове към университета и към Синдикалния дом на културата.

- Изглеждаш доста спокоен и уравновесен в тези трудни времена, как го постигаш?

- Аз пътувам между два града и това може би поддържа баланса. Приоритетът ми е не само Пловдив с руините от римско време, ето и в София откриват в последно време все по-нови археологически находки.

- Ти пишеш доста за любовта.

- Въпреки че жена ми е на 60, а аз на 62, ние сме младоженци. Женени сме от година и половина. Така се случи, че година след бракосъчетанието бяхме поканени в Краков, Полша, на конкурс, посветен на нобелиста Чеслав Милош – той живее в Щатите, но родината за него е езикът. Предназначението на конкурса бе да популяризира стила хайку. Имаше представители на различни континенти и промоция на сборник с хайку с участието на 47 автори от цял свят. Жена ми прие това пътуване като закъсняло с една година сватбено пътешествие до аристократичния Краков. Всеки може да види във Фейсбук снимките от Краков с невероятните полски коне – бели и черни, и смесването на различни епохи в центъра на Краков. Жена ми казва, че за любовта няма възраст, а нейни приятелки са й казвали, че нашата история може да бъде филмирана.

- Лесно ли живее поет с поетеса?

- Обикновено четем по влака, за да не се дразним, че влакът върви бавно. Аз се запалих по хайку чрез нея, тя беше единствената българка, отличена от анонимния конкурс, проведен след гинко разходката покрай река Висла, която трябваше да ни впечатли по някакъв начин и да го отразим в нови хайку творби.

- Може ли един поет в съвременна България да бъде щастлив?

- Поезията е елитарно изкуство, тя не е за стадиони, не търси евтина популярност. Но ако осъществи своето верую, поетът би могъл да бъде щастлив, ако намери някакъв начин да осмисли своето битие.

- В какво вярваш?

- Вярвам в бог, в любовта, в семейството като ценност, въпреки че съм имал и периоди, когато съм бил сам.

- Какво мислиш за пенсионната реформа?

- Нашето поколение е най-потърпевшо, защото се вдигат пенсионната възраст и стажът. Но да му мислят младите след нас, които трябва да се пенсионират, как се достига 65, след като сме имали години, когато нашите родители са се пенсионирали на 55 и 60… Явно това са тенденциите не само у нас, но и в Европа, защото има и страни, където се пенсионират на 67.

Мирослава ПАНАЙОТОВА