Проф. д-р Атанас Атанасов е роден на 15 септември 1955 г. в София. Тази година е юбилейна за него - навършва кръглите 60 г. Той е актьор, режисьор и театрален педагог, преподавател по актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Завършва театралната академия със специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър" в класа на проф. Александър Стоянов. В годините 1980-1985 работи в драматичния театър в Сливен, а от следващата до 2000 г. в Театър „Българска армия”, после в Народния театър „Иван Вазов”. Преподава актьорско майсторство от 1991 г.
От 2003 г. е художествен ръководител на класове по специалността "Актьорство за драматичен театър". През 1996 г. става доцент, от 2002 г. е с научно звание професор, през 2008 г. става доктор за труда си "Сценичният образ - аспекти на субективния подход". Той е действащ артист, продължава да играе в Народния театър „Иван Вазов”, в Младежкия театър, в Театър 199, в МГТ „Зад канала”, в Сатиричен театър „Алеко Константинов”, в Театър „Сълза и смях” и др.
- Проф. Атанасов, на 15 септември навършвате кръглите 60 г. Каква пиеса бихте поставили на сцена, описваща вашия живот?
- В пиесите, които съм поставял, винаги е присъствал някакъв личен мотив. Това е изповед, независимо дали някой го разбира. Ролите не винаги дават подобни възможности. Ролите не винаги са попътни на личните ми вълнения. Аз не зная какво ще се случи утре… Не зная накъде ще поема - към миналото ли ще бъде, в настоящето ли ще се вгледам, бъдещето ли ще се опитам да отгатна… Спектаклите ми се случват тогава, когато не биха могли да не се случат.
- Влизате ли понякога в спор със себе си? За какво спорите?
- Влизам, естествено. И насън, и наяве. Но… тъй като актьорът е човек, но не като хората, споровете са жестоки и доста често преекспонирани. Това е твърде лична тема.
Струва ми се, че възрастта вече ми помага да споря със себе си по-спокойно и мъдро.
- Позволявате ли си да променяте съществени неща в пиеса, която поставяте, да предложите друг ритъм на публиката? Или нещо друго, което сте избрали?
- Променям, но не съществените. Аз избирам пиесата именно заради съществуващото съществено в нея. Що се отнася до ритъма на спектакъла, той е "в ръцете" на неговите сценични автори. Понякога се налага да правя и известни корекции върху текста по отношение на по-категоричен изказ на превода или във връзка с качествата на актьорите. Но… категоричната ми позиция винаги е попътна на онова "съществено", с което драматургът ме е спечелил още при първия прочит.
- Отвеждате зрителя на непознато място, какво искате да му разкажете и покажете чрез театъра?
- Мисията на актьора е да направи своя зрител съпричастен. Според мен съпреживяването в театъра е неговото най-голямо достойнство.
- Търсите ли провокациите, неизпитани все още изживявания?
- Определено. Само умората може да игнорира подобни желания. Но… дори фантазията понякога е достатъчна.
- Напоследък, както в изкуствата въобще, и в НАТФИЗ има отлив на студенти, но пък натам се запътват най-мотивираните, които на всяка цена искат да се занимават с актьорско изкуство, как ги мотивирате още повече като преподавател?
- С личен пример. С искреност и самоирония.
- Театрален туризъм, има ли го у нас? Имаме ли потребност от него днес?
- Не бих казал. Интересите на театралния турист (дотолкова, доколкото той съществува в България) са банално предвидими…
Неговите екскурзии са предимно виртуални и се изчерпват с интереса към будоарния сумрак на родните "VIP персони". В този смисъл медиите нанесоха и продължават да нанасят непоправими поражения. За съжаление, апатичността и нихилизмът на сънародниците ни са уникални не само по отношение на значимите проблеми и събития на деня. Изключенията потвърждават правилото. Дали имаме потребност… всеки решава сам. За себе си имам отговор. Любопитен съм и пътувам.
- Защо все по-рядко например изпитваме чувство за срам? Той е мерна единица, катализатор на нашето поведение. Кой и как успя да ни деформира така, че да не изпитваме още естетически чувства, усет за етика, естетика? Предпочитаме лъжата, за да си спестим срама или безпомощността си? В изкуството да играеш на сцената откровеността в играта мерна единица ли е за професионализъм? Или може и без нея?
- Защото сме несъвършени. Не мисля обаче, че срамът е заличил всичко човешко в нас. Напротив.
Безсрамието се появява тогава, когато властва страхът!
А лъжата е средството, с което залъгваме страховете си. Лъжата ни пази от страховете. Тя е тайното оръжие при бедствие. Ние се намираме в ситуация на бедствие. Следващата стъпка е паниката. Както в театъра, така и в живота паниката е лош съветник. Лично аз съветвам себе си да не гледам телевизия, да не обръщам внимание на медийните прокоби, които ежечасно, целенасочено и вулгарно превръщат мозъците ни в пушечно месо.
Личните ни страхове и лъжи са достатъчни. В театъра е по-просто - дори да няма достатъчно искреност в изпълнението, нещата все някак си се получават.
- В днешния труден живот къде да търсим опорните точки? На какво да се надяваме? На какво да държим?
- Опорната точка сме си самите ние. Така трябва да бъде. Никой никога и на никого не може да бъде опората, от която се нуждаем. Ние сме изтъкани от толкова много изисквания и претенции… Може да бъдем обичани, може да получаваме помощ, съчувствие, грижи, внимание, ласка, подкрепа… Нищо не е достатъчно, докато сме живи. За съжаление. А може би за наша радост. Преди всичко трябва да ценим себе си. Да уважаваме способностите си. Тогава, струва ми се, ще можем да оценим и да ценим човека до нас. И неговата опора, и неговата съпричастност. Да не пожелаваме толкова алчно за себе си, но и да не сме агресивни в даването.
- Разкажете за семейството - вие сте актьорска фамилия, какви професионални теми разисквате у дома?
- Преди години, когато бях войник, запомних лозунга, който бяха изписали на портала в казармата. Той гласеше: "По военни въпроси – дотук". И до днес, преди да прекрача прага у дома, си повтарям наум няколко пъти "По театрални въпроси - дотук". Не винаги се получава, но работата в театъра освен напрежение и стрес предлага и много хумор. Всички ние сме почитатели на театралния хумор - това са "професионалните теми", с които понякога се забавляваме. Предполагам, че и вие, журналистите, цените редакционните гафове и ги разисквате по подобен начин в неформална обстановка.
- Какво съветвате Алис, дъщеря ви, тя какъв тип актриса е?
- Доста смело предположение… Аз не съветвам Алис, аз обичам да я слушам. Общуването ни е лишено от съвети. Тя е мъдро момиче. Ценя изключителната й отговорност към професията, към приятелите й, към целите, които си е поставила. Харесва ми необузданата й енергия и сила на характера. Нейната прямота и липса на страх. Уважавам потребността й да се вглъбява и да слага бариера тогава, когато се опитва да проникне в съществените неща… или просто да бъде сама.
- Къде прекарахте лятото?
- За мен пътуването е начин на живот. Почивам си, като пътувам. Никъде не обичам да се застоявам за повече от няколко дни. Може след време пак да се върна… но след време. Има толкова много места, където не съм бил… Успях да вдишам и от планинския въздух, и от морския бриз.
- Какво ви предстои наесен?
- Като начало кандидатстудентски изпити. През октомври премиера на режисьорската ми работа в пловдивския театър, през декември актьорска премиера… Турнета, спектакли в София… Нищо изключително. Движение във всички посоки и срещи с интересни хора.
Интервю на Дора Вучкова
Все още няма коментари