Завръщането му в родината и почти шеметно бързото му класиране на Бг Евровизия през 2009 г. му донесе разочарованието от враждебното отношение на завистници в гилдията. Краси не отвърна на никого със зло, въпреки нападките, и продължи да работи скромно. Написа романа “Между два свята”, в който отрази не само събитията около участието си на световния музикален конкурс “Евровизия” в Москва, но и малко известни факти от собствената си биография, от усещанията си на човек, търсещ себе си чрез изкуството, чрез житейските препятствия по пътя към славата.
Факт, че Красимир Аврамов е единственият българин, изнесъл самостоятелен концерт в престижната зала по връчване на филмовите награди “Оскар” - “Кодак тиътър”. Сега певецът подготвя грандиозен концерт с участието на народната певица Янка Рупкина, американеца Майкъл Флеминг, балета “Веда джуниър” и др. изпълнители в зала 3 на НДК за Деня на детето. Коства му голямо усилие, защото наскоро, след нелеп инцидент, изгуби баща си.
- Краси, изгубихте съвсем наскоро баща си... Наистина, както се разчу, пострадал е при един нелеп инцидент - камшичен удар от дръпване на кучето му и прекъсване на гръбначния стълб... Вините ли лекарите, които не можаха да спасят баща ви?
- Не зная как да ви отговоря. Аз съм вярващ човек и винаги съм мислел, че всеки човек има нещо предначертано, че следва съдбата си. И все пак все още не мога да приема за реално това, което се случи. Баща ми беше само на 66, здрав и жизнен. Нещо се обърка по време на първата операция и тази мисъл не ми дава мира!... Не се изтриват от паметта ми и думите му. След като изпадна в безпомощно състояние и можеше само да шепти отделни думи, първоначално не можех да разбера какво ми казва, но той буквално с дъха си ме караше да се наведа към него, искаше да го чуя. Каза ми: “Мафия!”. Едва по-късно осъзнах, че може би е чул и видял неща, които медицинските лица около него са обсъждали, надявайки се, че той не е в състояние да възприема ставащото. Беше парализиран, когато го докараха в София, по-късно изпадна и в кома. Състоянието му се влошаваше пред очите ми. Изпитвам смесено чувство на гняв и вина, че не мога да върна времето назад и да направя нещо - всъщност не знам какво?!? Истината е, че се предоверих на лекарите, а когато вече изгубих доверие в тях, беше много късно!
С баща му, който се спомина наскоро.
- При вас май все така се случва, че прощавате. Ваши колеги ви нападаха с обидни думи, после барети ви проснаха в дома ви на пода, а вие все прощавате. Ваши приятели от миналото казват, че сте станали така толерантен в Америка, като момче сте били по-агресивен...
- Това е абсолютно вярно. Знам, че много хора тук, особено от по-възрастното поколение, мразят Америка заради нейната политика, но ако има нещо, което можем да вземем за пример от американците, то това е техният позитивизъм един към друг, търпимостта. Там хора с различен цвят на кожата, различна култура и език са постигнали единение, усещане за една нация. Докато тук, уж сме един народ, а помежду си се държим като чужди и дори врагове един на друг. Имам чувството, че българите не ги обединява нищо, абсолютно нищо. Усещам едно все по-нарастващо озлобление у хората. Когато съм се питал защо това е така, стигам до извода, че тук хората се чувстват като чужденци в страната си, незащитени от държавата. Може би непрестанният стрес, проблемите и липсата на усещане за защита от страна на институциите карат българите да бъдат нервни и буквално изопнати - в постоянна бойна готовност да се доказват по един агресивен начин. Аз отидох в Америка доста младежки наперен, готов да прегърна американската мечта и прочее, което бях гледал във филмите, но пътят ми там не беше лек. Преди да стана звезда, съм мил и чинии, работил съм в мексиканско заведение, преподавах пантомима - изобщо животът ми показа, че няма безплатен обяд и трябва да си заработиш СВ-то, за да излезеш с едни гърди напред и първо да те видят, а после да те забележат. Е, постигнах го. В един прекрасен ден цял Лос Анджелис осъмна с лика ми, качен на огромни билбордове. Усещането беше невероятно. Американците направиха филм за мен - от раждането ми, през това, че 6-годишен съм бил мим, та до Музикалните награди. Тогава наистина се почувствах като холивудска звезда. Можех да пия кафе заедно с всички тези хора, които преди съм гледал само по филмите. Канеха ме на партита в домовете си, с някои от тях станахме и останахме приятели. Но може би дълбоката ми религиозност или това, че съм израсъл в бедно семейство, сред обикновени хора, винаги ме е държало здраво на земята. И когато ме видите да виря нос, това значи, че съм дълбоко наранен вътре в себе си - тогава почвам да се “ежа” като типичен българин. Иначе изобщо не съм надут човек и това го знаят всичките ми приятели. Българите в Ел Ей знаеха дома ми и се чувстваха в него като у дома си. Няма да забравя как една вечер сготвих боб в една метална кофа - толкова много хора се бяха събрали, че количеството ни припомни за казармата...
- Вече се разбра, че готвите страхотно - спечелихте “Черешката на тортата” именно с български гозби...- Винаги съм обичал да готвя и да експериментирам. Само един неуспешен експеримент имам в готвенето - мил детски спомен. С брат ми бяхме малки момчета. Майка ни беше на работа, а ние искахме да я изненадаме и да сготвим сами. И отидохме за... охлюви. Само че сме забравили да сложим капак на тенджерата. И после имаше пълзящи чак по тавана. Майка ни щеше да получи удар, като се прибра и видя какво сме “сготвили”. Често с брат ми се смеем на този детски спомен.
- Брат ви е по-малък от вас, но вече е женен, наскоро му се е родила дъщеричка...
- Да, аз съм най-щастливият чичо. С нетърпение чакам да видя на живо племенницата си, защото тя се роди в Чехия.
- А вие няма ли да последвате примера на брат си, да се задомите?
- Искам, но това е Божа работа. Така успокоявам и майка си. Всъщност замислих се по този въпрос, след като баща ми почина, без да види първата си внучка... И все пак, без да прозвучи като изтъркано клише, аз се чувствам сгоден за изкуството си. На него ще остана предан, докато съм жив. Много хора, между които и познавачи като проф. Вучков, смятат, че съм изключително добър в пантомимата и че съм сбъркал, че не съм продължил да се занимавам с нея, но аз знам, че моят път е музиката и ще го следвам, каквото и да ми коства това!..
- Защо решихте концертът ви да е точно на Деня на детето?
- Ами, дойде ми спонтанно. Може би се разнежих покрай всички тези събития... Може би ми липсва някакво свежо чувство, за да не съм тъжен... Не знам!... Просто това е решено - концертът ми ще бъде на 1 юни - зала 3 на НДК, 19 ч. Денят на детето е хубав ден. Аз самият имам чувството, че пораствам на години, но дълбоко в себе си си оставам дете. Мои близки често ме корят, за мое добро, разбира се, че съм наивен. Но аз не възприемам така нещата. Да си добър не означава, че си глупав. Хората, които възприемат добротата по този начин, не са за мен. Не създавам приятелства с такива хора.
- Бихте ли се върнали обратно в Америка?
- За момента не зная как да ви отговоря. Обзавеждам новото си жилище в полите на Витоша и още съм под емоцията на това събитие. Още не съм му се нарадвал достатъчно. Плановете ми са, че ако е рекъл Бог, ще пътувам по света и ще се връщам у дома. Както казват мъдрите хора, у дома и стените помагат. А светът напоследък шеметно бързо се променя... Хармонията става все по-трудно постижима и затова е най-добре да си си у дома.
Петя КИРИЛОВА
Все още няма коментари