Дребна, крехка, елегантна, внушаваща симпатия, Евдокия Паунова е непринудена, естествена и много енергична дори сега. От пръв поглед личат интелигентността и одухотвореността й, от втори - добротата й. Дочка е една от все по-оредяващите стари софиянци. На 14 август навърши 95 г. и пое напред леко и с усмивка.
Вярната читателка на в. „Над 55” от първия му брой от години ми разказва свои спомени. Пребогатото й битие на оперна певица е дълбоко свързано със сцената и с най-ярките таланти, прославили България извън границите й.
- Питаш кое е най-хубавото, което ми се случи? Имах изключителни приятели, верни до гроб, работих каквото си мечтаех, обичах, бях обичана, имах забележително семейство, любящо, многолюдно, даровито, обиколих света, видях много и помня всичко! Няма да ми стигне времето да го разкажа, но ти ще ми помогнеш за това, нали?
А кое остана непостигнато, за което съжаляваш?
- Не успях да се омъжа, да родя дете, да го отгледам и да му се порадвам... В артистичните среди това съвсем не е изключително явление – репетиции, пътувания, представления изяждат времето, което иска семейният живот. Но пък имах три сестри и брат, племенници, които обожавах. За съжаление,
всички мои близки са отвъд отдавна, само един племенник остана,
над 70-годишен, но с болни крака е милият, не може да изкачи петте етажа без асансьор, за да ме види. А и аз от няколко години, след падането си по стъпалата, осакатях и съм принудена да си остана вкъщи с телевизора и книгите - който дойде, е добре дошъл, но аз не мога да ида никъде! Добре, че е Невена, моята приятелка, която се грижи неотлъчно за мен, признателна съм й за всичко!
Виждам, че макар да се залежа за известно време, отново си на крака и търчиш по стаите и по балконите, току виж , излязла си навън...
- Ха-ха, ела да потърчим най-сетне заедно...
Кой сред най-близките приятели се откроява най-отчетливо в твоите спомени, освен Борис Христов, Катя Попова, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска...?
- Нашето приятелство с единствения режисьор с докторат Кръстьо Мирски беше нещо изключително – не съм била негова любима, но му бях повече от липсваща в семейството сестра, той имаше брат. Семейството му ме обгрижваше с цялата любов, която притежаваше и можеше да отдаде на своето момиче, живеех у тях. Имахме веднъж една предълга репетиция, а след почивка беше и представлението, умирах от глад и казах на режисьора Мирски, че отивам да хапна набързо нещо. Той рече - не, идваш у нас. И аз отидох да обядвам. А след това - да спя. И заживях у тях по покана на майка му. Тя беше д-р Станишева, стоматоложка, завършила в Нанси, Франция, интелигентна и образована жена, дъщеря на най-големия хирург тогава проф. Станишев, когото комунистите убиха след Девети. Братовчедка беше на Димитър Талев, а от другата страна пък - братовчедка и на Христо Смирненски. Дядото на Кръстьо Мирски по баща пък бил кмет на Варна, на негово име има дори улица в града. Невероятно семейство беше, много ми даде и остави най-светли спомени в сърцето ми! Питах веднъж Кръстьо Мирски какво прави с двете си заплати – от театъра и от театралното училище, където преподаваше. Той само се позасмя и не отговори, а по-сетне разбрах, че цялата заплата си раздавал на бедните студенти и колеги – кой върнал борча, кой не - широка душа беше, не придиряше и не правеше на дребно сметки, но винаги помагаше на хора в нужда. Майка му говореше с мен уважително на „Вие” и на „г-це Паунова”, а когато Кръстьо се ожени за Жана Стоянович, вече мина на ти – на Жанче, чак се ядосвах! И й го казах! А тя ме прегърна и ме целуна, вика, ами че аз свекърва станах, какво да правя! Ето
такива хора бяха моите приятели – едните аз избирах, други мен избираха, защото умеех да ти слушам,
бях добър слушател, а всеки има нужда от душеприказчик... Ето затова избирам теб - ти ме изслушваш и си съпричастна!
Как се справяш с финансовото положение, пенсията ти стана ли поне 200 лева?
- Толкова си е, с 4 отгоре, но аз малко харча, пък и Венчето помага. И Йоана, дъщеря й. Дори остават. Парите не са всичко, духовното богатство е най-важното!
А аз съм богата! Духовно, материалните блага много малко ме интересуват!
Прави ми впечатление, че когато можеш, при позвъняване сама отваряш вратата на апартамента си, широко. Нямаш ли страха, че някой може да те нападне, да ти причини зло?
- От какво да се страхувам? Стара съм и най-много да ми се случи най-лошото, което е бездруго неизбежно. Освен това нямам скъпи вещи, нито пък пари, които да си струват усилията за кражба. Най-ценното са спомените ми, житейският ми опит, а те не могат нито да се присвояват, нито пък да се даряват!
Преди време сподели с мен, че гласуваш за Бойко Борисов, дори котарака си бе кръстила така. Сега пак ли ти е фаворит лидерът на ГЕРБ?
- Пак е, харесвам го, това е - кого друг да харесам? Е, харесва ми например и социологът Антоний Гълъбов, има докторат, преподавател е, при това преподава социология на френски език! Майка му Надя Петрова е цигуларка в операта, пише стихове, издава поетични книги – свръх интелигентни са и двамата! Но Антоний не се занимава с политика, уви! Имаме достойни люде, които могат да управляват държавата ни по-добре, ама не щат да се захващат с тази работа, това е факт! А Бойко се занимава с удоволствие! Що се отнася до котарака с неговото име, три ни бяха котките, ама милата Сара умря на библейска възраст, сега в другата стая подскачат само два котарака. Мъжкари, с характери, та непрекъснато спорят за нещо. Кръстихме ги Бойко Борисов и Сергей Станишев, ама за Сергей аз не съм гласувала! А продължавам да възлагам надежди на Бойко Борисов, защото го смятам решителен и прям, човек народен. Мисля, че времето преди просто не му стигна да свърши най-важното - да вкара лошите в затвора, да даде път на младите и на бизнеса, да помогне на нас, старите, да доживеем спокойно дните си. Ама има и нещо друго – сега всеки е отворил уста да чака пари от държавата, стачкуват, протестират, митинги правят... Всички искат повече пари, ама на малко хора им идва на ума, че трябва и да се работи повече!
То май българите сме най-мрънкащото население, по-големи оплаквачи от нас няма
Коя е голямата ти болка?
- Че в България днес вилнее простащината на всички нива! Че няма уважение нито към институциите, нито към личностите! Не може депутат да хукне да минава пред камерите да иде до клозета, докато говори министър-председателят или президентът, пък които и да са! Не може да се демонстрира лош тон и арогантност на най-високо място – в парламента! Живяла съм в САЩ и знам, че там винаги казват – това е НАШИЯТ президент – с респект и уважение, казват го дори конкурентите, които не са били избрани. Това е уважение към институцията, към държавата!
А коя е твоята надежда?
- Сигурна съм, че страната ни ще се оправи, макар и трудно, но хората трябва да станат по-добри, а политиците – почтени!
За какво си благодарна на съдбата?
- Благодаря на Бог за всичко, което ми се случи! Благодаря на своите родители, които бяха най-обикновени хора, татко беше строител, с вуйчо ми, инженер, строяха къщи, а мама им помагаше. Благодарна съм на своето семейство, в което обичта и уважението бяха най-скъпото, особено съм благодарна на сестра си Вена, която беше изключителен човек. Тя ме е отгледала. Тя ме насочи и в музикалното образование. Нейното дете беше и мое. Това беше детето, което исках, но не родих. За жалост, и то почина...
Когато американците бомбардираха София, бомба паднала точно върху къщата им. Камък върху камък не оставила. Но ние не бяхме там, останахме боси и голи, но живи и здрави, отправяхме молитви и благодарности към Бог, че ни пощади.
Какво би пожелала на читателите, на старите и младите?
- Да ви четат! Да са оптимисти повече! Защото всичко ще е наред - все някога ще бъде! Виж, при вас вече е, а и винаги е било наред – говоря за вестника, който обичам, на който вярвам и даже стихотворение му посветих! „Във вестник „Над 55” всичко е наред! Може случка да разкажеш, може снимка да покажеш, ако си в беда, може адвокат да ти дадат и да те спасят! Новините ще научиш, как в живота да сполучиш! Знаете ли, че и в чужбина се чете?!”. Чете се, казват ми го мои приятели от Германия и САЩ! И се харесва, много! Така че пожелавам на читателите дълги години още да четат прекрасното издание!
Интервю на Надежда Стамболиева
