Цветанов, Манолова, Слави и предизвестеният провал 

Присъствах на учредителното събрание на ССД. Годината беше 2001, парламентарните избори вече бяха отминали, а шокът от загубата тепърва щеше да разтриса и разцепва дясното политическо пространство, олицетворявано дотогава от СДС на Иван Костов. В залата имаше автентична синя енергия и много хора от дясната градска интелигенция, а много харесваният в онези времена успешен кмет и премиер Стефан Софиянски озаряваше присъстващите със своята запазена марка – усмивката. Няколко години по-късно и усмивката, и партията се стопиха и размиха някъде из синьо-червената мъгла, а днес Софиянски е известен предимно с крайно неадекватните си включвания и идеи, с които отвреме навреме проблясва из телевизионните студиа.

Доколкото силната фигура Иван Костов пренасочи цялата си енергия в сравнително жизненото и до днес ДСБ, вторият отбор, останал в СДС, скоропостижно доведе осиротялата синя партия до много подобна на тази на ССД съдба. Едва в последните години, базирайки се на европейското семейство на ЕНП и на подадената първо от Реформаторския блок, а впоследствие от ГЕРБ ръка, СДС успя да се върне на политическата сцена като самостоятелен играч, макар и със силно поорязани амбиции и успехи и в твърде камерен състав по отношение на разпознаваемите лица.

Едва ли има смисъл да разказвам за радикалите на Евгени Бакърджиев, движенията на Стефан Иванов, земеделците на Мозер и многото други разклонили се от голямата синя идея партии и политици, безславно потънали из дебрите на историята на българския преход.

Но едно е сигурно: Иван Костов си остава Иван Костов.

С интерес наблюдавах създаването на НПСД. Касим Дал е легендарна фигура в средите на българските граждани от турски етнос, дясната ръка на Доган, партийният инженер на ДПС и човекът, който в годините е бил най-близо до всяка една първична партийна организация на движението. Стартът обаче така и не се случи въпреки приличния резултат през 2013-а година. Да, Реформаторският блок и хора като Корман Исмаилов и Орхан Исмаилов вдъхнаха временен живец във вече свилата се бутикова партия, но след края на „Борисов-2“ и разпада на РБ партията им се изпари с няколко скандала на изпроводяк.

С доста по-малък интерес наблюдавах създаването на ДОСТ. Лютви Местан, известен в началото на прехода като кандидат-депутатът Владимир Зидаров от СДС, така и не успя да се превърне в политическата фигура, за каквато сам се представяше. Въпреки многото интриги, които успя да натвори в Турция, и въпреки огромната подкрепа, получена от южната ни съседка, ДОСТ не успя да стигне до парламента, бързо загуби инерция и подкрепа и практически приключи съществуването си след злощастния пътен инцидент, в който самият Местан попадна.

Едно обаче е сигурно: Ахмед Доган си остава Ахмед Доган.

Чудя се дали изобщо да отворям темата за БСП. То не бяха прогресивните леви движения още в ранните 90 години на миналия век, дали старта на „десни“ днес политически лица като Иван Кръстев. То не беше Евролевицата на Лупи и Камов. То не бяха комичните бутикови напъни на Татяна Дончева и Георги Кадиев или пък опитите на Георги Първанов да се наложи като самостоятелен играч вляво, та до днешните изстискани мъки на досадно заминаващата си Мая Манолова.
Фактът си е факт: БСП си остава БСП.

Вторите така и не успяха да станат първи в българската политика. Никога. Нито един. Не успяха не само да станат първи, но и да останат поне уважавани и търсени партньори, които да смогват да изкарват приличен брой гласове на изборите благодарение на съхранена физиономия, смислена платформа и най-важното – силна кауза, заради която избирателите да продължат да ги подкрепят въпреки очевидната липса на шанс за сериозен успех.

Вторите така и не успяха да подкопаят сериозно проекта, от който са били изгонени. Никога. Нито един. Нито изоставеното СДС успя да се наложи над ДСБ на Иван Костов, нито Георги Първанов и Румен Петков успяха да вземат реванш над еманципиралия се Сергей Станишев, нито пък Лютви Местан успя да се реабилитира за голямата политика след изключително унизителното си прогонване от ДПС. Напротив. Вторите трайно се изпариха от политиката. До един. А първите продължават да бъдат авторитетни и успешни лидери – от председателя на ПЕС Станишев, през почетния председател на ДПС Доган, до продължаващия да бъде неформален лидер и икона на градското дясно Иван Костов.

Наречете го феномен, наречете го порок, наречете го случайност – абе, наречете го, както си искате, уважаеми читатели. Колкото хора – толкова мнения. Фактите обаче са точно такива. И мненията не могат да ги променят – нито тях, фактите, нито историята, нито станалата вече досадна поредица от провали на амбициозните и обидени прогонени.

Защо пиша всичко това? Ами защото нищо не се е променило. И защото въпросът „Ама какво ще стане с евентуалната партия на Мая Манолова /Цветан Цветанов/ Слави Трифонов /Васил Божков“ продължава да е все така досадно безсмислен. И с все същия кратък отговор: Нищо.

Нищо няма да стане със самотната Мая Манолова, която на парламентарните избори ще се сблъска със същите тези партии, благодарение на които постигна приличен резултат на балотажа за София. Нито десни, нито зелени, нито центристи, нито радикали ще ѝ дадат отново подкрепата си. Тъй като си имат партии и ще гласуват за тях, а не против ГЕРБ.

Нищо няма да стане с амбициозния Цветан Цветанов, който дори и да се яви на парламентарните избори, ще направи това с отбор от хора, вече загубили избори по места и поради това изпаднали от редиците на ГЕРБ. Нехаресвани хора. Неуспешни хора. Наказани от избирателите хора. Без значение дали става въпрос за Ямбол, Видин, Русе или Плевен – механичното събиране на бивши величия в немилост е тъжна гледка. Защото тези хора, изпадналите, са в немилост точно по волята на избирателите. И да вярваш, че същите тези избиратели ще вкарат в парламента същите тези изпаднали в немилост люде, е, меко казано, странна политическа платформа, граничеща с лудостта.

Може пък до изборите Слави Трифонов най-накрая да измисли име на партията си.

Или пък Васил Божков наистина да вземе да направи още една.

Само че това просто няма значение. Защото в България вторите никога не стават първи. Тук просто е така.