Проф. Генчо Начев и д-р Дечо Дечев от кастата на лекарите милионери

Една новина премина като светкавица над вампирска бърлога, но бързо бе заглушена от трясъка на по-актуални и медийни скандали. За първи път тази година шефовете на болници, които се финансират от здравната каса и държавния бюджет, трябваше да подадат декларация за своето имотно и финансово състояние. И какво се оказа – в най-болната страна в ЕС, в страната с най-висока смъртност повечето от тези директори обявиха цели състояния и имотни придобивки.

Първенец се оказа проф. Генчо Начев, директор на столичната болница "Света Екатерина" – той се оказа с влог от 4,350 милиона евро и 567 хиляди долара. Освен това лекарят е притежател и на акции, имоти и доста други придобивки. Забележителни са и банковите сметки на шефа на НЗОК д-р Дечо Дечев, който доскоро беше шеф на болница "Св. Иван Рилски".

В списъка на богатите лекари попадат и много други шефове, които се наслаждават на икономически постижения, които средният българин може просто да сънува. Забележително е да се чете списъкът – апартаменти из България, мезонети в чужбина, участия в инвестиционни фондове, скъпи коли, притежания на земи, все неща, които сме свикнали да четем за богатите олигарси, а не за началници на държавни болници.

Картината на това богатство става още по-драматична, като се постави в контраст. Всички знаем например, че лекарите в Спешна помощ изнемогват финансово от години. Работата им е напрегната, натоварваща, страшна дори, а те се разписват за около 1000 лева на месец. И тук не става дума за завист към успеха на някои хора, но в държава, в която постоянно се говори за хронично недофинансирана здрава система, за фалити на болници, за криза с медицинския персонал, очевидно има някакъв проблем, който се задълбочава и става остър като възпалителен процес. Едва ли има българин, който да не съгласи, че е нормално лекарите да вземат добри заплати и да имат стабилни доходи. Но когато едни лекари тънат в разкош, а други се чудят как да скърпят двата края, очевидно сме изправени пред огромен проблем.

Ще прозвучи банално, вероятно и изтъркано, но големите истини винаги са такива. Медицината се оказа изкривен и перверзен портрет на цялото ни общество. Ние в България не обичаме да говорим за неравенство. Разваля ни вкуса на стабилността. Разфокусира медийната картина на големите геополитически успехи и могъщото ни европредседателство. Но статистиката е кошмарна – 20 процента от най-богатите вземат осем пъти повече от 20 процента от най-бедните. Това е самоубийствено постижение. Едните са в стратосферата на успеха, а другите всекидневно се давят в блатото на бедността.

Когато пропастта между богати и бедни е толкова голяма, тогава просто не можем да говорим за единно общество, а красивият лозунг "Съединението прави силата" звучи като нещо, извадено от пиеса на Бекет. Разделението е космическо и то ражда две Българии, които трудно намират нещо общо помежду си, а какво да говорим за една обща цел за бъдещето. Неравенството ражда своите демони, а в страна с такава драматична ножица между богати и бедни всяка информация, която показва колко добре са се уредили някои хора, е обречена да звучи като скандал. Защото никой вече не вярва, че просперитетът се дължи на лични усилия, смислен труд и способности, а че в него са замесени схеми, далавери, политически чадър, корпоративни паяжини и олигархични интриги.
Огромна част от проблемите ни, упоритото пържене в безвремието ни идват точно оттук. Какво общо може да има между Бенчо Бенчев (актуалния образ на милионера с власт, политическо влияние, позиции и арогантност, по-голяма от конските сили в един "Ролс-Ройс") и родителите, които се чудят дали ще намерят пари да пратят детето си в училище или как да си платят сметката за тока.
Всичко това е повторено в медицината като древна трагедия. Едни лекари са крупни собственици на банкови сметки, имоти, акции в болнични заведения, други се сгъват от тъмно до тъмно за 1200 лева, а върху тях редовно виси опасността да бъдат пребити, обругани или някой да им скочи с оръжие и тежки псувни. Елитът на богатите лекари е придобил статут направо на каста, защото в него трудно може да пристъпи външен човек освен някой представител на семейството им. И това е нещо, което се знае отдавна, то е публичната малка мръсна тайна на нашата здравна система. И за да не бъда разбран неправилно – не поставям под съмнение професионалните качества на нито един от лекарите милионери. Вероятно повечето от тях заслужават доходите си, а уменията им са на световно ниво. Проблемът не е личностен, а е въпрос на държавна политика и мисъл за бъдещето.

Проф. Генчо Начев например е директор на държавна болница. Как се е стигнало до ситуация, в която той плува в разкош и просперитет, а същевременно България е изправена пред ужасния проблем да остане без медицински сестри, които масово емигрират, прогонени от ниските заплати, съчетани понякога с непосилни задължения. И отговорът е прост и болезнен. Ние превърнахме най-хуманната сфера в супертърговско предприятие. Направихме така, че онези, които са задължени да полагат Хипократова клетва, бяха пуснати на пазара, все едно са търговци, трансформирахме болниците в търговски дружества и ги оставихме да съществуват в див и мракобесен капитализъм. Капитализмът, оставен без регулация и надзор, ражда това неравенство, а то прави медицината неефективна, неработеща и превръща болничните заведения в средство за изцеждане на пари от онези, които би трябвало да са в центъра и основен смисъл на тяхното съществуване – пациентите.

Тази тема не предизвиква силни обществени страсти. Много по-ефектно е да се караме за това трябвало ли е да се танцува хоро в Рилско езеро или да вадим темата ДС, за да се замерваме с останките на виновното минало – любим спорт на всички виновни за днешното състояние на нещата. Навремето като романтичен тийнейджър много обичах книгите на Арчибалд Кронин, който посвети голяма част от своето творчество на медицината. Там са описани всички дефекти, които виждаме пред очите си днес. Изумително е да видиш как черната част от голямата литература се сбъдва пред очите ти, но да си безсилен да промениш нещо. Всичко, което научихме днес, се знае отдавна, но така наречената реформа в здравната система беше като автомобил без волан по нанадолнище, което завършва в пропаст. Сега просто виждаме падането, а скоро ще дойде и трясъкът, когато колата се удари в твърда земя и избухне в пламъци. И всичко това ни се случи, защото така и не се появи човек, който да мисли за държавата като за единно понятие. Тя бе разделена, разграбена, унищожена, а всяка от сферите бе дадена буквално на концесия на тъмни интереси и милионерски страсти. Така Черноморието бе застроено до степен на брутален кич, индустрията беше унищожена и разпродадена на части, селското стопанство преживя торнадото на ликвидационните съвети и днес съществува единствено на хероиновите инжекции на евросубсидиите, образованието бе превърнато в бизнес, а качеството му се стопи като пролетен сняг, медицината си създаде кастата от лекари милионери и пролетариат, който понякога излиза на стачки, бунтува се, но прекрасно знае, че промяната няма да дойде, защото сърцевината на промяната беше порочна.

Та заради това може би е добре да трансформираме въпроса. И той е не защо има богати лекари (това не отменя задължението повечето от тях да бъдат попитани как точно са натрупали състоянието си), а защо има лекари, които са на социалното дъно. Къде е държавата, за да не види този процес или да наблюдава безучастно неговото случване. Въпросът за доходите обикновено съществува като политическа дъвка за предизборна употреба, но реална политика в тази сфера обикновено не се прави. И така много млади лекари избират да тръгнат към терминал 2, вместо да останат тук, за да приложат своите знания. Защото там, където има такива милионери, обикновено съществуват ситуации, в които никой новодошъл няма да бъде допуснат до потока от икономически успехи. Неравенството унищожава цели сфери и държави, но май и този път няма да успеем да проведем дискусията за това качествено. Огромните доходи на лекарите остро контрастират и с вида на някои болници – олющени фасади, стара техника, легла от 60-те години на миналия век, храна, която прилича на болна фантазия. Всички отпечатъци на местопрестъплението говорят за пълното отсъствие на последователна политика. Но то и как да е иначе – най-ветровитият пост през последните 10 години е постът на министъра на здравеопазването. Там се изредиха повече хора от герои в сапунена опера. А това не е признак на качество. По-скоро е симптом за голямото заболяване. А дали има лечение – нека милионерите медици да кажат. Нали са си надвили на масрафа.