Фалшиви герои

Има журналисти, които дотолкова са се вживели в ролята си на герои от жълтите медии и светските хроники, че превръщат в световна новина собствените си преживявания при изпълнение на служебните си задължения. В края на краищата всеки сам си избира професията и значение има само резултатът от работата им, а не колко трудно им е било.

СПОМНЯТЕ ЛИ СИ?

Един много добър студиен журналист, Милен Цветков, на когото между другото помогнах навремето да си намери мястото и повече да не напуска телевизията, реши веднъж и той да има в биографията си приключение от „горещите точки на планетата“ и тръгна към една от конфликтните зони в бивша Югославия. Някъде по пътя ги спрели и ги предупредили, че нататък е военна зона и има опасност за живота им. И те веднага се върнали. Разбира се, това тяхно пътуване бе представено в новините като драматичен подвиг, описвано бе надълго и нашироко, потупваха ги по рамената, караха ги да разказват отново и отново. Повече не пътуваха по такива маршрути. От което спечели Милен Цветков и зрителите. Краен, но интересен.

Друг един колега, който обича да носи камуфлажни дрехи, стигнал до границата на намиращата се във военен конфликт страна, където ги задържали за изясняване на мисията им. Това отново се превърна в „световна“ новина. Потърсили оттам външния ни министър, който нямал нищо против и той да се прочуе, и се обадил да ги пуснат. Става дума за Георги Милков, признат за експерт по Близкия изток. По време на войната в Ирак той остана в страната, където бяха базирани американците, и оттам предаваше по телефона как върви настъплението. Предаваше, сниман с противогаз. Който е ходил войник, знае, че да носиш противогаз и да предаваш по телефона, е невъзможно.

Наскоро Светльо Иванов, който е много добър водещ на телевизионно предаване, съобщи драматично, че повече няма да рискува живота си, като отразява военни действия, защото имал семейство. Покрай тази новина читателят научава, че той е отразявал военните действия в сума ти страни, но вече се „кротнал”. Нещо ми липсват спомени за заснети от него кадри от военни действия, но може и да се лъжа. Но със сигурност си спомням, че когато наред с журналисти от цял свят се оказа поканен да отрази посещението на турска флотилия с помощи за окупираната Газа, израелците им взели заснетия материал и ги върнали обратно. Поздравих го и му предложих да му съдействам да посети Газа и да си довърши репортажа. Отговори ми още тогава, че не му се занимава с репортажи вече и иска да става студиен журналист. И стана. Наистина е добър. Само не ми харесват позите.

А СПОМНЯТЕ ЛИ СИ И ТОВА?

Когато Христо Проданов тръгна към върха, той знаеше, че е обречен. Тръгна без кислородна маска, без подкрепа. Не се оплака на никого, не се похвали. По същото време един оператор - Младен Чакъров, вече покойник - се загуби за няколко дни в планината Рила. Посред люта зима, без храна, без топлина. Оцеля по чудо. Попитах го защо не разкаже пред медиите за преживяното. Младен, самият той алпинист и пещерняк, отвърна, че на фона на подвига на Христо Проданов е смешно да разказва своите преживявания.

А нали в живота ни хиляди хора преодоляват тежките трудности, които естествено съпътстват професията им и не се хвалят?
 
 
От мрежата:
Отзиви от социалната мрежа по повод публикацията „Разследващите журналисти - обречени самотници“.
- „Валя Ахчиева е добра журналистка и заслужава награда.“
- „Кой взима насериозно Сашо Диков?“
- „А какво мислите за Милен Цветков - краен е, ама много интересен?“
- “Абе, каква разследваща журналистика в България? Всеки се слага на властта. Всичко е ала-бала.“

От автора: Да не се увличаме в персонални оценки. По-важни са проблемите и принципите.