Случаят „Ани Цолова“ като гноящ цирей    

Имаме проблем, имаме огромен проблем със замръзването на историческото време, когато съвременен човек види определена ситуация, а единственото, което има да каже, отдавна е написано от Христо Ботев, и то с унищожителна страст, великолепна ирония и киселинен сарказъм. Вероятно точно така се е почувствал всеки случаен читател, когато в дълбините на социалните мрежи се е натъкнал на смешния плач на протестърското натегачество по казуса "Анна Цолова". То не бяха вопли, стонове, размазани сополи и банални статуси, то не бяха и упражнения по истеричен морализъм и лексикални писъци, стигащи до нелепо кресчендо. Ако човек не познаваше ситуацията в детайли, може би щеше да си каже, че в България e настъпило някакво катастрофично бедствие, криза в неподозиран размер. А всъщност... така и не разбрахме какво е всъщност, но случката има много повече измерения, отколкото ни представят редовните производители на виртуални вопли.

Миналата седмица Нова телевизия обяви, че Анна Цолова повече няма да е водещ на сутрешния блок на Нова телевизия, а колегата й Виктор Николаев ще го води сам. Едва ли и самата журналистка е подозирала, че има толкова много скучаещи фенове, които веднага почнаха да леят сълзи за нейната липса и, разбира се, да сочат КОЙ за виновник на това отстраняване. Между другото, яко ме кефи тази безстрастна стилистика и страхът да казваш имена. С КОЙ е много лесно, защото, когато няма име, един проблем може да бъде продължен безкрайно във времето. КОЙ, твърдят те, бил модел и това щеше да е прекрасно обобщение на олигархията, ама неясно защо името на Прокопиев никога не присъства в него. Тогава дайте да бъдем честни, ти не водиш борба с олигархията, ти просто участваш в корпоративна битка, и то по подъл начин. Но това е отделен въпрос. И така - стигнахме до това, че КОЙ бил махнал Цолова. И се заредиха едни мелодраматични възклицания, ум да ти зайде. Ден по-късно се оказа, че отстраняването не означавало уволнение, защото самата Цолова обяви, че ще води ново предаване. И изведнъж всички стенания се оказаха смешен плач. Пародия на протест. За пореден път. И този смешен плач отново разкри един отвратителен процес в нашето общество, който гнои от години, но е крайно време да не го заобикаляме повече. Проблемът за самоназначените съвести на нацията, повечето от които са тесногръди сноби, пълни до задух с високи самооценки и катастрофичен нарцисизъм. И смешният плач за Цолова за пореден път го доказа.
Да не би досега Нова телевизия да е била свободна или пък идилия на честната и почтена журналистика? Не казвам нищо скандално, нито пък неизвестно, ако съобщя, че точно тази медия перфектно обобщава подлостта на времето, в което живеем - винаги вървяща след управляващите, а в миговете, в които не се подмазва на властта, залага на катастрофичните сюжети, които да доведат доверчивата публика до състояние на кататония. Давам ви пример за сюжет, който никога няма да срещнете в Нова, а нека да бъдем честни, нито в една телевизия. Например даден министър да е не сам в студиото, а да има за компания някой опозиционер, който поне да се опита да го сгърчи с другата гледна точка. Нима това не е нормално - когато каниш управленец  на такова ниво, то няма начин той да бъде възприеман като независим експерт и да бъде оставян сам в студиото. Напротив - всеки министър е политическа фигура и ако не е в състояние да отбранява своите действия при наличието на опонент, значи мястото му отдавна е някъде в пенсия. Въпреки това обаче министрите редовно са оставяни сами в студиата и имат безкрайното време да повтарят и предъвкват скучните си тези и пошлите си бездействия. Това е окончателното диагностициране на една клинична смърт.

Много е интересен и избирателният плач за цензура у нас. Значи като дават на Цолова да води някакво друго предаване, това е крещящ пример за посегателство на свободата на словото и на медиите. А когато Бетина  Жотева се правеше на фюрер и съскаше на журналистка, че ще я съди и че ще й стовари целия си институционален гняв, ако продължи да пише за нея, това сигурно е висша проява на вътрешен демократизъм. Ако вътрешно преместване на Цолова е ботуш в лицето на журналистиката, то поведението на Жотева е като откос на картечница. Но едното ни дразни и ни кара да пускаме сополи, а другото го подминаваме, защото фюрерката е от нашите, а ще стане едно такова неудобно да се обаждаме. Ето този разяждащ двоен стандарт ражда ботевските страсти в душата на страничния зрител. Защото смешният плач винаги е знак за особена подлост на времето. Поради тази причина Ботев навремето пише едноименния си фейлетон, посветен на кървавото потушаване на Парижката комуна. "Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите и нашата бедна журналистика, и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач!", пише той с огненото си перо и само със заместване на събитията и лицата изречението може да получи толкова актуален контекст, че да стане страшно. Все едно Ботев е жив тук край нас и не може да сдържи гнева си, когато вижда уникалната подмяна на ценности, когато вижда извратения свят на псевдоморалистите от десните сайтове и „Фейсбук“, които си подбират все едни такива чистички каузи, които да не им нарушат храносмилането и удобното  жълтопаветно битие.

И като заговорихме за морални подлости и двуличия, май е време да поговорим и за темата, която днес никой не иска да коментира, за да не би умните и красивите да му скочат. Обаче е крайно време да осветлим цяла поредица от катарзиси, които се случиха в това налудничаво пространство, защото те добре ни демонстрират как 4 години едни и същи хора ни продаваха купчина лъжи, опаковани в лъскави грантови опаковки. Преди десетина дни медиите гръмнаха около един статус на Асен Генов-Пикасото, който в Лафонтенов стил се опитваше да обясни как част от колегите му протестъри са кеширали сериозно (тук не говорим само за финанси, но и като обществени позиции) своите подскоци и пърформанси от виновното лято на 2013 г. И понеже нас не ни е страх да говорим с имена - основната му мишена беше всъщност Ивет Добромирова, която след 2013 г. успя да разпростре пиар паяжината си и върху "Америка за България", както и очевидно върху верига от ресторанти, където пък президентската ни двойка заведе за угощение френския държавен глава Еманюел Макрон и съпругата му. Асен Генов от 2017 г. вероятно би наритал сериозно в мутрата Асен Генов от 2013 г., че вярва на такива ефирномозъчни създания, но проблемът отдавна не опира до самопризнанията и късното късане на ризи. Още преди четири години беше ясно, че протестът на умните и красивите е една огромна подмяна. Много хвърляне на къчове за морал, които бяха продадени в името на едно-две заместникминистерски кресла. Още тогава си личеше похотливата страст за власт и позиции в очите на уж най-вдъхновените от тях. Отново и отново на бял свят излизаха доказателства за ужасяващо лицемерие и абсолютна липса на идейни стойности и подплата и точно заради това днес късните покаяния също са смешен плач. Те са начин за бягство от отговорност, за прилагане на най-древния десен номер у нас - бягането от отговорност. Много е лесно да напуснеш местопрестъплението, но отпечатъците остават. Така че нито Асен Генов, нито който и да е друг е освободен от отговорност, защото те кадиха тамян на иветките, те станаха хранителната среда за техните паразитни амбиции, те бяха необходимата тор, където да изникнат отровните бурени. Нима ви трябваха цели четири години да прогледнете? Нима не беше достатъчно да се види как госпожа Ивет прави шеметна кариера, как Христо Иванов става министър на Бойко Борисов, как Антоанета Цонева и сие като мухоловки унищожават всяка кауза, до която се доближат. Ето заради това у нас не е възможна нормалната публичност. Защото важните проблеми се подменят с второстепенни, защото закоравелите майстори на смешния плач отново и отново си мислят, че с няколко крокодилски сълзи могат да пледират за невинност. И как човек да се не обърне към Ботев отново. Именно той в "Смешен плач" формулира един от най-значимите въпроси, които можем да зададем на майсторите на виртуалните хлипания - спомнете си гениалното прозрение: "Кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?".

И наистина - хермафродити ли сте, мама му стара, че постоянно се опитвате да минете за жертви и страдалци, за неспокойни съвести на епохата, докато се държите като крайпътни кралици? Смешният плач отдавна вече звучи отвратително и е време да се научим да го разпознаваме. Защото след някоя и друга година тия същите пак ще твърдят, че са целите в бяло, непорочни като девици...

Аман вече.