През четвъртата година от мандата си Радев вдигна юмрук и напусна ролята си на президент

Оказа се, че българското общество се нуждае от повече време, за да се ориентира в отношението си към личността и амбициите на Румен Радев като президент на републиката. По традиция държавният глава се ползва с високо обществено доверие. В първите три години от мандата си Радев запази това по-скоро традиционно и институционално доверие. Фигурата на бивш военен, деклариращ партийна независимост, който би могъл да внесе нов баланс между властите, изглеждаше на мнозинството от българските граждани приемлива и дори необходима. Но през четвъртата година от мандата си Радев вдигна юмрук и напусна ролята си на президент. В началото на последната година от мандата си не е ясно дали и как Радев би могъл да се завърне в рамките на конституционните си правомощия. Поне засега изглежда, че той няма никакви подобни намерения.
Смисълът на независимостта на властите е в това те да могат да носят пълната отговорност за действията си. Само доколкото една власт е независима, тя може да изпълнява пълноценно възложените ѝ от конституцията и законите правомощия и да носи отговорност за тях. В този смисъл фактът, че след като Радев беше номиниран за кандидат за президент първо от партия АБВ, на следващия ден от БСП, а няколко дни по-късно – като независим кандидат, подкрепен от инициативен комитет, е първият сигнал, че независимостта му поставя въпроса за това кого всъщност представлява. През изминалата година получихме отговори и на този въпрос, макар и общественото мнение все още да запазва доверието си към институцията на президента.

През изминалата година имахме възможността да видим как функционират властите при отсъствието на президент, или по-точно – при отказа на избрания за президент да изпълнява правомощията, отредени му от конституцията. Нещо повече, бяхме свидетели на това как една от властите се опита да блокира дейността на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Искането на оставка на правителството, на Народното събрание и на главния прокурор на републиката и още повече – откритото насърчаване на протестна вълна със същите искания, са прецедент в най-новата политическа история на България и са в остро противоречие с духа на българската конституция.

В нарушение на Закона за Консултативния съвет за национална сигурност, според който редовните заседания на съвета се провеждат на всеки три месеца, Радев не е свиквал КСНС от една година. В своята предизборна кампания той твърдеше, че ще използва съвета като институция, през която да формира политики. След неуспешните си опити да повлияе пряко върху избора на боен самолет за българските военновъздушни сили, и след като не успя да наложи на членовете на съвета нито едно от своите предложения, Радев заяви, че няма смисъл да свиква КСНС при това правителство и състав на Народното събрание. По същество той обезсмисли тази институция, както направи, макар и по друг начин, с правомощието си да връща за повторно обсъждане приетите от парламента закони. След като се възползва повече от 25 пъти от това си право, т. нар. отлагателно вето, почти напълно загуби смисъла си.

Радев се възползва само два пъти от конституционното си правомощие да се обръща чрез официално изявление към Народното събрание. Нито веднъж Радев не се възползва от възможността да обсъди с парламента своите действия, нито дори да присъства при приемането на важни законодателни актове. Вместо това от самото начало и досега той предпочита да коментира управлението на държавата пред журналисти в отговор на подходящо зададени въпроси, без да влиза в диалог с когото и да било. Единственият случай, в който прие да участва на живо в предаването „Панорама“ по БНТ, показа още повече дълбокото му нежелание да води диалог и още повече – да се опита да обясни и аргументира действията си.
През изминалите четири години Радев не показа, че разбира истинския смисъл на президентската институция. Очевидно той отказва да следва принципа, че силата на президента е в това, че създава и поддържа пространство за диалог и постигане на съгласие между властите. Още преди да беше положил клетва, Радев отказа да присъства на официалното откриване на Президентската библиотека и това беше първият сигнал, че не само няма намерение да продължи инициативите на предшествениците си, но се кани изцяло да се дистанцира от тях. Собствените му инициативи от типа на „Спортувай с президента“ имат слаб отзвук и не подсказват по никакъв начин, че Радев разбира отговорността, която носи.

Опитите му за активна намеса по отношение на назначаването на български посланици е само един от характерните белези на този президентски мандат. Отговорностите на президента в областта на външната политика също останаха като че ли неразбрани от Радев. С изключение на няколко инициативи, включително Три морета, Радев остана встрани от активните международни отношения, и то в период, в който както на европейско, така и на международно равнище имаше нужда от активна и добре координирана външна политика. Причината за това най-вероятно е във факта, че той не успя да си създаде образ на желан партньор в международните отношения. След пряката му конфронтация с правителството и парламента в оставащото му време той няма реални възможности да реализира смислени дипломатически инициативи.

Всички негови действия са белязани от амбиция за налагане на собствените му решения и мнения. Но през изминалата година всичко това намери израз първо в започването на консултации за промени в конституцията и най-вече – в създаването на Стратегически съвет към президента. Прекият избор на президент на републиката тласкаше почти всички досегашни президенти, с изключение на Росен Плевнелиев, да търсят разширяване на правомощията си в края на своя мандат. Но тук става въпрос за нещо по-различно, което заслужава внимание.

Стратегическият съвет подготви и представи за обществено обсъждане проект на Национален стратегически документ. В него се декларира амбиция да бъде предефинирана мисията на съвременната българска държава. Въпреки съществените слабости на този документ той може да бъде определен много повече като предизборна програма за управление на държавата, отколкото като национална стратегия. Освен много ясната ориентация към създаването на социална държава или онова, което се определяше като държава на благоденствието в Западна Европа, зад този проект стои разбирането за централизирана власт, съсредоточена най-вероятно именно в ръцете на президента.

Острата и непрестанна критика на Радев срещу всички държавни институции и власти, прикрита зад благовидните фрази за борба с олигархията и корупцията, всъщност имат авторитарен уклон. Радев не е показал нито веднъж на практика как разбира постигането на съгласие по демократичен път. Когато не успява да наложи решението си, той предпочита да търси конфронтация. Това не е въпрос на личностни особености. Те нямат място при носенето на отговорностите на държавен глава. Той отказва както воденето на активен диалог, така дори и само провеждането на най-елементарни консултации, както стана по отношение на определянето на възможна дата за провеждане на парламентарните избори.

Липсата на президент се усещаше ясно през изминалата година, когато българското общество преминаваше през първите тежки фази на противоепидемичните мерки, но още по-ясно, когато бе необходимо постигането на съгласие по важни въпроси, свързани с управлението на страната в условията на дълбока и непозната криза. Времето на Радев за завръщане към отговорностите му като президент изтича. До края на мандата си той все още има шанс да се опита да покаже, че разбира смисъла на това да олицетворява единството на нацията, следователно да действа активно за постигането на това единство и да отстоява постигнатото съгласие. Ако не направи поне опит в тази посока, няма да има никакво значение дали се кани да се кандидатира за втори мандат или не.