Петър Волгин: Церберите от Либералното Политбюро  

В България от доста време е налице следното двувластие. Първата власт е напълно легитимна. Тя е съставена от партиите, които са получили най-много гласове на съответните парламентарни избори. Там всичко е ясно. Съобразно подадените гласове се оформят парламентарното мнозинство и правителството. Може някой да не е доволен от крайния резултат, но такива са правилата на демокрацията. Управлява този, който е спечелил най-много гласове. И няма значение дали е добър или лош. Нито пък има значение дали се харесва на „извисените съзнания“. Въпросните съзнания, щом имат обструкция, на следващите избори да се постараят повече, ако искат да управляват. А дотогава ще управлява партията, спечелила доверието на най-много избиратели.

Освен тази легитимна власт обаче има и една друга. Тя е крайно нелегитимна. Защо е такава? Ами защото никой не е гласувал за нея. Имам предвид един ограничен кръг от хора, които обаче са удивително гласовити и претендират да имат решение за всички проблеми на държавата. Тези хора живеят с усещането, че са „солта на земята“, „елитът на елитите“, носители на „абсолютната и всеобхватна експертиза“. Тези хора наричат себе си „либерали“, макар че поведението им няма нищо общо с класическия либерализъм. Защото основната черта на класическия либерализъм е уважението към чуждото мнение. А днешните наши либерали се отличават преди всичко с изключителна нетърпимост към всяко мнение, което се различава от тяхното. Днешните български либерали са всъщност някогашните фанатизирани партийни функционери, които зорко следяха да не бъде изкривена партийната линия. Днешните либерални „извисени умове“ с церберски плам внимават да не би някой да се отклони от съвременната догма. Може да са малко на брой тези хора, но са изключително активни. При това във всяка сфера. В политиката, икономиката, социалния живот, образованието. Изобщо навсякъде.

Наскоро едни такива либерални цербери призоваха за отстраняването на професор Михаил Мирчев от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Не бил достатъчно политически коректен. И понеже си позволявал да критикува поведение на членове на малцинствени групи, трябвало да бъде веднага изхвърлен от университета. Студентите и неправителствените организации, които настояват за това, действат по класическия тоталитарен начин – има човек, има проблем, няма човек, няма проблем. Със сигурност проф. Мирчев не е ангел. Със сигурност в лекциите му има тези, които могат да бъдат оспорени. Само че университетът не е партийна школа, била тя комунистическа или либерална. Университетът е място, където се спори, а не се заклеймява. Когато не си съгласен с мнението на някой професор, просто влизаш в дискусия с него. Излагащ своите аргументи срещу неговите. Именно когато аргументите отсъстват, идва тоталитарният подход. Някой говори нещо, което не ти харесва? Няма нужда от дискусия. Просто въпросният някой бива заклеймен и изключен. Точка по въпроса. Не са необходими дискусии, защото Либералното Политбюро и неговите разклонения знаят най-добре каква е истината и единствено те са оторизирани да я съобщават на „невежото“ население. Всеки, който дръзне да противоречи на тези идеологически чистофайници, бива обвинен във всички смъртни грехове. Либералните хунвейбини по света и у нас отдавна си имат готова матрица с обвинения. Несъгласните с тях използвали „език на омразата“, разпространявали „фалшиви новини“ и искали да минират „светлия евроатлантически път на България“. Днес с някое от тези обвинения ще бъде зашлевен професор Мирчев, утре – политик, вдругиден – журналист или писател. Изобщо всеки, който дръзне да се отклони от либералния коловоз, трябва да очаква да бъде атакуван от либералните цензори. Крайната цел е да няма дисиденти, да няма хора, които мислят различно.

Този подход действа далеч не само с сферата на вътрешната политика. Вижте какво се случи, след като България наложи вето върху началото на преговорите на Северна Македония с ЕС. Либералното Политбюро опищя с воплите си цялото информационно пространство. Не бивало България да прави така, тръшкаха се либералите. Историята и езикът нямали никакво значение. Важното било да се гледа напред. България действала глупаво и недалновидно, когато защитавала историята си, а Северна Македония била права, когато крадяла от историческото ни наследство. Единствено изостанали националисти и антиевропейци настоявали, че братя Миладинови, Гоце Делчев и Никола Вапцаров били българи. Щом Северна Македония ги иска, ние трябва да им ги дадем. Защото това било европейското поведение. Ето такива безумни постулати се опитва да наложи с всички сили нелегитимната либерална власт. Така говорят разни мастити „университетски преподаватели“, „професори“ и всякакви други „носители на абсолютната експертиза“. Неслучайно слагам в кавички тези понятия. Защото либералите обичат да се кичат с подобни титли, но много повече се интересуват не от битието си на академични хора, а от участието си в проекти на финансирани отвън неправителствени организации. Защото, участвайки само в един проект, някой либерален професор ще вземе толкова, колкото е годишната му официална заплата. А за да те допуснат до участие в подобни силно доходоносни проекти, трябва да покажеш желязна идеологическа подготовка. Трябва да убедиш спонсорите, че си готов на сто процента да се бориш с „езика на омразата“, „фалшивите новини“ и „враговете на евроатлантизма“. И, естествено, за да се докопаш до поредния тлъст грант, ще излезеш от кожата си, за да призоваваш проф. Мирчев да бъде отстранен от университета, а България да си затвори очите пред лъжите на Скопие.

Принципно няма нищо лошо в това човек да се стреми да печели повече. Лошото е, когато материалният интерес бива представян като „защита на гражданското общество“ или като „цивилизационен избор“. А Либералното Политбюро прави точно това. Прикрива зад високопарни фрази егоистичните си пориви. Най-парадоксалното от всичко е, че тези хора, които се смятат за най-умни от умните, никога и от никого не са били избирани. Те са се самоназначили за елит, сами са провъзгласили себе си за разбиращи от всичко. И настояват да ги слушаме в захлас и да аплодираме неспирно великите им прозрения. Чутовно нахална е тази претенция.

Всеки има правото да не харесва Бойко Борисов или Румен Радев. Всеки има правото да ги критикува по 24 часа в денонощието. Но каквото и да мислите за тях, не можете да отречете едно. Не можете да поставяте под съмнение тяхната управленска легитимност. Както за Борисов, така и за Радев са гласували милиони българи. И затова те заемат най-високите постове в държавата. А кой е гласувал за Либералното Политбюро? Точно никой. Това е групичка самозванци с дразнещо самочувствие и огромни претенции. В главите им няма нито една оригинална мисъл. Между ушите им се прескачат единствено клишета от брюкселски и вашингтонски наръчници, предназначени за страните от Третия свят. Въпросните персонажи много обичат научните титли. Много обичат да бъдат наричани „доктори на науките“ и „професори“. Но така както качулката не прави монаха, така и титлата не прави един човек нито интересен, нито мъдър. Можеш да обсипеш стените и бюрото си с удостоверения за завършени няколкоседмични онлайн обучения в европейски и американски университети, но това няма да увеличи и на йота уважението към теб. Защото стойността на един човек се определя не от дипломите, а от идеите му. Тези, които папагалски повтарят клишетата на западната политическа коректност, ясно показват едно-единствено нещо. Че нямат и най-малката способност за самостоятелно мислене. А това тотално обезсмисля всякакви претенции за елитарност.