Петър Волгин: Държава не се управлява по телевизора  

На пръв поглед България е една уредена съвременна държава. Има си законодателство, съобразено с всички модерни евроатлантически изисквания. Има си най-разнообразни институции. Има си разделение на властите, надлежно закрепено в Конституцията. Има си и правила. За всичко. Като се почне от поведението в обществото и се стигне да движението по пътищата. Само дето не се спазват. Отдавна в държавата ни господства представата, че съобразяването със законите е символ на глупост. Че законопослушните граждани са „балъци“, а „героите“ са онези, на които изобщо не им пука за правилата. На хартия имаме демокрация, а на практика живеем в обществото, където единственото право, което действа безотказно, е правото на по-силния. И това важи както за мутренския свят, така и за онзи, който, уж, няма нищо общо с престъпността.

Погледнете приватизацията. Според либералните мислители тя е абсолютната панацея. В представите им приватизацията е онзи, търсен в продължение на векове от алхимиците, философски камък. Достатъчно е да го допреш до което и да е неработещо предприятие и то моментално разцъфва. Само че в България не се случи нищо такова. Приватизацията се превърна в синоним на най-безконтролното разграбване на държавата. Вярно, има закони за нейното извършване. Има и механизми за следприватизационен контрол. Обаче на никого не му пука за тях. Оказва се, че политико-бизнес кръговете са по-силни и от най-модерното законодателство. Сигурно много се забавляват въпросните хора, когато някой висш политик или магистрат обяви, че ще прави „сериозна ревизия на приватизационните сделки“. Забавляват се, защото знаят какво в крайна сметка ще излезе от въпросната „сериозност“. Едно огромно нищо. Това досега е бил резултатът от приватизационните разследвания. И едва ли и в бъдеще ще бъде по-различен. Е, щом на най-висше политическо ниво погазването на правилата отдавна се е превърнало в норма, как да очакваме те да бъдат спазвани от целокупното население.

А най-страшното от всичко е, че много хора възпитават децата си именно в този дух. Това се отнася в особено силна степен за хората, които имат власт и/или пари. Учат наследниците си, било директно, било с поведението си, че няма никакъв смисъл да уважаваш законите, че можеш да успееш не когато спазваш правилата, а когато ги разрушаваш. Показват им, че парите могат да купят всичко – шофьорска книжка, диплома, уважение, любов. Не е нужно да се стараеш, да полагаш усилия. Достатъчно е да приплачеш на мама и тате, които ще задоволят всеки каприз. Ще купят всяка играчка – без значение дали е суперяко влакче или мощен джип. Ето така разглезеното дете се превръща в разглезен възрастен, който вярва, че всичко му е позволено. Между другото много ми е странно защо по отношение на убиеца на Милен Цветков се употребява думата „дете“. Няма как да си дете, когато си на 22 години. На тази възраст много хора вече са постигнали доста успехи в живота си. Разбира се, постигнали са ги, защото са работили здравата, а не са разчитали на парите и връзките на мама и тате.

Българските богаташи явно смятат, че трудът е нещо напълно излишно. Сигурно защото повечето от тях не са спечелиле сами богатството си. Беше им подарено. Те не станаха бизнесмени. Бяха направени бизнесмени. В пълно противоречие с всички писани и неписани правила. Явно по същия начин възпитават синовете и дъщерите си. В дух на пълно несъобразяване със законите. А ако случайно възникне някаква неприятна ситуация, мама и тате ще оправят нещата. Мързи те да учиш? Няма проблем. Родителите ще те преместят в друго училище. При това по-квалитетно от предишното. Не ти е престижно да си студент в България? Пак няма проблем. Възможностите на родителите ще ти осигурят следване в Германия, Великобритания или Съединените щати. Правиш нарушения на пътя? Не се притеснявай. Връзките на мама и тате бързо ще ти върнат книжката. Представяте ли си какво се случва в главата на хора, отгледани и възпитани по подобен начин? За тях няма друга ценност освен ценността на парите. За тях най-важното нещо на този свят е потреблението – на предмети и на емоции. Това са абсолютните консуматори. За тях животът е един огромен МОЛ, който предлага безброй удоволствия. Ако можеш да си ги позволиш, значи си „готин“, ако ли не, значи си „лузър“, „загубеняк“ и никой не се интересува от теб.
Точно този тип мислене беше съзнателно насаждан в България през последните 20-30 години. Тази философия се гради върху представата, че значението на един човек се определя от лимита на кредитните му карти, от квадратурата на имота му, от мощността на автомобила му. Не спирай да консумираш – това е призивът на днешната епоха. Колкото повече потребяваш, толкова по-добре. Не се интересувай от нищо друго освен от парите. Ако някой застане на пътя ти, ако се превърне, волно или неволно, в пречка за бясното ти препускане, просто го премахни. Защото единственият важен си ти. Никой друг няма значение. Можете да чуете най-различни варианти на тази философия. От твърде елементарни до особено изискани, предназначени за хора с претенции да бъдат интелектуалци. В претенциозния вариант на господстващата концепция става дума за „величието на индивида, който се е възнесъл над глуповатата общност“, за Айн Ранд и нейния „добродетелен егоизъм“ и в крайна сметка се стига до „умните и красивите“, които учат „простите и грозните“ как трябва да се живее. Тази претенциозност обаче не променя никак същността на налаганата през последните десетилетия догма. Според нея трябва да си достатъчно силен и достатъчно голям непукист, за да не те пука за никого освен за самия теб.
Този принцип важи с пълна сила и в българската политика. Вярно, директните негови почитатели, политическите формации на умно-красивата секта, не се ползват с особено любов от страна на избирателите. Обаче и по-големите им „десни“ събратя отдавна са в плен на същите идеи. ГЕРБ не искат и да чуят за каквито и да било предложения на политическите си опоненти, колкото и смислени да са те. За самия Бойко Борисов пък парламентът е една безкрайно досадна институция, която само му губи времето. Крайно неприятно му е, когато трябва „да си губи времето там“. Хиляди пъти предпочита да обикаля страната с джипката, откъдето с помощта на вездесъщата Севда разсъжденията му стават достояние на целокупната онлайн и офлайн общественост. Какво значение имат законите, какво значение има принципът за разделение на властите, за какво изобщо е нужно онова нещо, наречено „парламентарен контрол“! Премиерът шофира и обяснява, а един-двама министри се свиват отзад и се опитват да балансират общите разсъждения на шефа с някакво подобие на експертна реч. Явно според Бойко Борисов това е най-добрият начин за управление на една държава. А на онези, които го упрекват в липса на прозрачност, троснато отговаря: „Как да няма прорачност! Всеки ден по няколко пресконференции даваме!“
Да, брифингите са полезно нещо, обаче държавата не бива да се управлява посредством телевизора. Ако разчитаме само на телевизионната „демокрация“, защо изобщо не се откажем от изборите, от парламента, от разделението на властите? Това положение със сигурност е удобно, но още по-сигурно е, че няма нищо общо с демокрацията.