Хранениците на „Америка за България” в изкуството  

Темата за българската култура би трябвало да бъде невероятно консенсусна. В ситуация на духовна криза, която разтърсва държавата повече от две десетилетия, е израз на инстинкт за самосъхранение да се прави политика в защита на националната култура и за нейна подкрепа. Това звучи брилянтно на хартия, но всъщност точно в полето на културата от години насам се води една тиха, ожесточена, злостна и подмолна война, чиито отблясъци от време на време стигат до медиите, колкото да ни подскажат, че бойните действия не спират нито за миг.

Просто грантовата интелигенция води своя упорит и тъпашки кръстоносен поход срещу културата, без да подбира средства и подлости. От няколко години насам много хора започнаха да си задават въпроса дали чуждото финансиране не деградира основни морални стойности в нашата представа за света, но подобен разговор винаги се посреща с яростен вой, ирония и злоба от реципиентите на грантове, защото за тях тази битка е на живот и смърт. И за да не бъдем голословни, ще илюстрираме този военен сюжет с една медийна история, която ясно ще разкрие какъв подмолен трилър тече пред очите на всички ни.

Преди няколко години в българското интернет пространство възникна един сайт на име "П. С." (изписваме го така, за да не обиждаме един поет), амбицирал се да бъде "зона, свободна от чалга", и медия, която пише единствено за проблемите на културата. Да, знам, това е мисия невъзможна по земите български, където властва тоталната диктатура на гериниколките и вероятно този процес е накарал сайта да се огледа жадно за някакво финансиране, което да му помогне да държи глава над водата. Тук в сюжета се намесва печално известната фондация "Америка за България", основен донор на няколко политически субекта и на проекти за "култура", които, кой знае защо, винаги са максимално насочени към абсолютни тъпотии, но упорито политкоректни и глобалистко зализани. НПО-то започна да финансира сайта, а това винаги означава коварна инжекция от антикомунизъм, снобария, лицемерие и високопарност. Така България се сдоби не със сайт за култура, а с поредната сектантска медия, която започна да се държи като моралистичен уличен проповедник, който се е събудил с внезапен и непоискан махмурлук. Изведнъж в духа на новото време сайтът прогласи, че "не публикува текстове на хора, съпричастни към ДС" - все едно това е основен критерий за интелект, а и по страниците му започнаха да щъкат доста десни инсекти, опиянени от идеята, че някой наистина се е навил да даде трибуна на техните културни лудости и мании. Защото това е основен критерий за финансовата намеса на "Америка за България" - те спонсорират единствено и само десни издания и всеки, който иска да се сдобие с гранта, трябва да скача според това въже.

Именно сайтът "П. С." например в духа на класическата соцпропаганда реши да разнищва Роджър Уотърс заради това, че на концерта си в София е казал, че не иска да се бие с руснаците. При това в опита за критика бяха привлечени не културни дейци, а откровени политически демагози като Огнян Минчев и Александър Кьосев, все едно тяхното мнение за музиката има стойност на откровение. Изобщо грантовите отпечатъци на местопрестъплението започнаха да си личат все повече. А линията на "Америка за България" е една - трябва да се унищожи самата идея, че е възможно национално изкуство, че един творец може да запази българския си корен и все пак да успее. Заради тази цел фабриката за колективни образи е изработила и модела за възхищение - Кристо. За него трябва да се пеят оди, да се бие чело в земята и да се слюноотделя, ако е възможно по пет пъти на ден. Кристо е идеалната глобална дъвка, творец, който напълно е изличил националната си идентичност, а следователно е като ходещ рекламен плакат на изкуството без ясни ценности и стойност, на зрелището само за себе си. Това е идеалният културен дискурс, защото е безобиден, комерсиален, звезден и става да се продава като висш порив на душата, без изобщо да има нещо общо с реалното осмисляне на света. Това е нещо като задължителното условие за следване, когато попаднеш в интелектуалната секта на снобската десница. Проблемът на тази групичка обаче дълго време беше, че не може да произведе нито един друг образ, който да става за масово смилане и продажба на колективното несъзнавано. Георги Господинов се провали в мисията си да стане глобален литературен хамбургер независимо от измъчените му преводи на много езици.

Проблемът на литературата е, че тя борави с език и контекст и следователно трудно може да пробие комерсиалните граници, които пазарната диктатура е наложила. Най-накрая обаче колективните молитви на грантовия ум бяха чути - появи се някакъв аниматор на име тео ушев (изписваме го с малки букви, защото в предишна статия ясно обобщихме моралните му престъпления), който получи номинация за "Оскар" (любовен трепет в сърцето на главната редакторка на "П. С."), а след това и "Сезар" (тук главната редакторка вече е готова да се съблече гола). Около 5 на сто от населението на България е гледало нещо от ушев, но той бе канонизиран като официалния гений на "П. С.", а фактът, че същият има кръчмарско ниво на русофобия и живее в Канада, дойде като приятен и мелодраматичен бонус. Изведнъж, без да го осъзнава, България се сдоби с нов гений, направо потенциален нобелов лауреат, който веднага ще бъде удостоен с наградата, щом тя почне да отличава и анимационните постижения. И всичко това може да бъде окачествено като експеримент, защото пак ще повторя - творческите достижения на ушев стоят в тайна за огромна част от българския народ.

И тогава трилърът изведнъж помрачня. Светлин Русев почина, а тео ушев реши да изригне с един хейтърски пост, пълен с високомерие и патетика, нещо като танц върху тялото на един голям творец. И разбира се, сайтът "П. С." веднага даде трибуна на това мародерство. То идеално се вписва в техните разбирания за култура - деградацията на духа трябва да се представя като висше културно достижение. Всеки опит за удар по националната култура трябва да бъде оргазмично изстенат и рекламиран. И съответно - всеки, който се опита да отрече това пипане с кални пръсти по паметта, трябва да бъде изкаран до стената за разстрел. Ето как грантовата паяжина се опита да ме вземе на прицел само защото казах на едно заседание на Комисията по култура, но без да споменавам имена, че днес сме свидетели на една ужасяваща тенденция недоказани анонимници да задават тон на абсолютно неуважение към основни имена в нашата култура. При което изобщо нямам нищо против интелектуалния бунт, но смятам, че той трябва да се води в присъствието на жив опонент. Ако изчакаш противникът ти да умре и тогава да започнеш спора, това не е доблест, това е страх, примесен с много лицемерие. И всъщност именно през даването на трибуна на подобно лицемерно съскане грантовата медия най-ясно разкри себе си и показа истинските си цели.

Заради това изобщо не слушах по-нататъшните обвинения към мен - заради това как не съм уважавал големите награди на ушев, а пък Светлин Русев бил културен апаратчик и всички социалисти мразели успелите хора. Всъщност критериите за успех много рядко се покриват с даването на големи награди. Уникалните творци на света рядко са оценени приживе, защото обикновено изпреварват времето си. Ако почнат да те оценяват твърде много, има голям шанс да си просто конюнктурчик. Не казвам, че е задължително, но твърде често именно това се подразбира.

Разказах ви предълго този банален случай, защото той е показател за процесите на загниване, които наблюдаваме в културен план. Много често ние не говорим за грантовата корупция, която раздира нашето общество, но тя е пред очите на всички. Това е една перфидна фабрика за производство на идеологически образи, които се налагат с упорита медийна диктатура. Защото повечето медии ни бълват представа за изкуство, сякаш излязла от конвейерите на "Америка за България". Големи поети, писатели и художници не помирисват с години медийно внимание, защото не се вписват в стерилните представи на грантовите кръстоносци за изкуство. И това е политически нетърпима ситуация, защото, когато хората търсят изкуство, те рядко посягат към пластмасовите буламачи и фалшификати, които медиите им набутват като лакомство. Те търсят автентичното изкуство, автентичната литература, автентичните автори. Именно това е светлината, която се вижда в края на тунела. Всякакви теоушевци са просто временна аномалия, предизвикана от чужди пари, но когато махмурлукът свърши, от тях няма да има никаква следа. И казваме това, защото сайтът "П. С." няма да ви разкаже. Те са така обзети от страст към пари и модерни светила, че не им остава време за истинска култура. Жалко за тях.