А българските актриси няма ли да се оплачат от секстормоз    

Всеки истински ценител на свободата тези дни би трябвало да се намира в хронична депресия. Пред очите ни основният източник за забавление на Западния свят – Холивуд, се превръща в аналога на страховита психиатрия, която е останала без лекарства и медицински персонал, а пациентите се разхождат по прашните коридори, говорят си сами и вият към луната, когато падне здрач. Последната новина, която отстреля мозъчните клетки на половината човечество, беше потресаваща - Кевин Спейси бе "изрязан" от новия филм на Ридли Скот "Всички пари на света" и спешно бе заменен с актьора Кристофър Плъмър, който трябваше по спешност да идва на помощ и да снима наново вече заснетите епизоди. Последните няколко седмици бяха кошмарни за Спейси. Всичко започна на церемонията за театралните награди "Тони", където според мнозина с танци и държание Спейси бил дал ясен знак, че е гей, но без да го обяви публично.

Четох дори текстове как мълчанието на актьора навреждало на непризналите гей мъже по света. И ако си мислите, че това не е достатъчно депресивно - трилърът продължи няколко дни по-късно. Актьорът Антъни Рап, днес на 46 години, изведнъж се сети, че като 14-годишен бил задяван сексуално от Спейси и носил мълчаливо травмата в душата си толкова дълго време. Носителят на "Оскар" се опита да реагира, като едновременно обяви, че не си спомня за този случай и че бил избрал да живее като гей.
В по-спокойни времена това самопризнание сигурно щеше да му осигури имунитет, но за Спейси вече беше късно. Обвиненията в сексуален тормоз се посипаха върху него като дъжд от камъни. За кратко време 16 души се сетиха, че били тормозени от него. И това беше достатъчно - Спейси изгуби работата си в сериала "Къща от карти", а се стигна и до изрязването му от филма на Ридли Скот. В разгара на този скандал мнозина направиха удивителни аналогии между мрачните времена в Холивуд днес и сталинистката епоха. По време на чистките същото е било правено и със снимките в Съветска Русия - подложени на постоянна цензура, от тях една по една са отпадали основни исторически фигури. Оруел също стига до подобен сценарий в мрачната си фантазия "1984", където в голямото Министерство на истината има отдел, който се занимава единствено с това да пренаписва вестниците от миналото съобразно последната политическа линия. Не е наша работа да оценяваме дали Спейси е виновен или не, но от години насам ни захранваха с розовата идея, че всеки е невинен до доказване на противното. Големият актьор обаче беше лишен от това върховно демократично право. Той беше медийно линчуван, стъпкан страховито от журналистическото цунами, а в създадената свръхистерия истината просто престава да има значение или поне никой вече няма да я научи в нейния чист и автентичен вид. Заради това Спейси трябва да бъде доволен, че все още не е надупчен с вила или обесен в центъра на Лос Анджелис, за да могат гневните тълпи да получат морален катарзис насред това торнадо.

Нека да припомним - всичко започна с посипалите се обвинения към легендарния и мастит продуцент Харви Уайнстийн, който бе обвинен в изнасилване, а десетки актриси изведнъж си припомниха, че са били преследвани сексуално от него и са жертви на домогванията му. И тук също е важно да уточним - един изнасилвач няма как да бъде оневинен, особено някакво властолюбиво прасе като Уайнстийн, но и голяма част от обвинителките също няма как да бъдат причислени към графата "невинни ангели".

Тук имаме предвид например италианската актриса Азия Ардженто, която обвини Уайнстийн за това, че я изнасилил. Всичко щеше да е повече от идеално, ако след това изнасилване Ардженто поне 5 години не се беше водила официално гадже на продуцента. Такива дребни подробности обаче не се забелязват в голямата буря. Социалните мрежи се наводниха с коментари, мнения, проклятия, с кампанията "me too" за демонстрация на солидарност и какво ли още не.

В огъня на тези медийни страсти след това попаднаха още Дъстин Хофман, когото неизвестна писателка обвини, че в началото на 80-те години на миналия век се държал цинично с нея, Стивън Сегал, Джефри Тамбор, Ричард Драйфус и кой ли още не. При всички казусът е един и същ. Все са описани случаи от далечното минало, погребани дори и от юридическа давност. Тоест в повечето от случаите изобщо не би се стигнало до съд, но и едва ли някой, с изключение на Уайнстийн, ще бъде разследван. Всичко останало е медийна кампания, яростна буря от обвинения, колективен спазъм, който води до поредната обществена лудост. Точно заради това аз лично намирам паралела със сталинова Русия за поетичен, но не достатъчно идеен.

В самата американска история можем да открием поне два други случая, в които САЩ са ставали жертва на подобни масови лудости - горенето на вещици в Салем и маккартизмът.

През 1953 г. великият Артър Милър (в един период от живота си той е женен за Мерилин Монро) пише пиеса за случая със салемските вещици. Това са годините на зловещия маккартизъм, проникнал като отрова във върховете на американската политика. Маккарти, който смесва алкохолните си видения с параноя, успява за кратко да превърне обществения живот в САЩ в едно безкрайно гонение на комунисти. Което показва едно - САЩ винаги са били подвластни на такива колективни хистерии, които излизат от всякакъв контрол и бързо се превръщат в метафора на буйстващата лудост.

Милър удивително точно улавя сходството във времената - преследването на въображаеми вещици в Салем и преследването на набедени комунисти, което се стоварва като стоманен чук върху Холивуд. Точно по това време Чарли Чаплин си взима довиждане с Америка и се преселва в Европа. Разбира се, днес иронията е, че Холивуд се гърчи в мрежата, която сам изплете, и става жертва на идеологията, която налагаше в последните години с неистова страст. Тази идеология има различни имена - някои я наричат "либерална", други хващат един от нейните елементи и я кръщават на нея - "политическа коректност". Не ме разбирайте погрешно, аз смятам, че политическата коректност не е отрова сама по себе си, но тя е само един от необходимите елементи за лекуването на едно общество. Да заложиш само на нея и да я доведеш до практически абсурд, е все едно доктор да предпише антибиотик на болен от грип и да го накара да изпие всички хапчета наведнъж. Резултатите от такъв експеримент могат да бъдат единствено и само потресаващи. Холивуд щедро ръсеше звездна пудра върху тези идеологеми и днес основни фигури в него се оказаха задушени от тях. Преди 15-ина година, спомням си, имаше друг пик на лудост. Куцо и сакато от селебритата си припомняше как бащите им или чичовците им са ги изнасилвали като малки. За много от случаите след това се доказа, че са фалшиви спомени, и то меко казано, но научаването на истината постфактум не е лекарство, дори не е и мехлем.

Същото стана и със сегашната истеризация. Тя създава атмосфера, в която никога няма невинни. Всички са еднакво виновни, всички се пържат на една и съща клада, всички биват подпалени в медийните пожари само по слухове и отдавнашни спомени. И няма кой да навдигне глас срещу това, защото междувременно са били създадени йерархии, възникнали са морални есесовци и срещу тях не може да се рита. Учудваща е готовността, с която Холивуд реагира на развихрилата се буря.

Животът на Спейси бе напълно съсипан, вероятно същото ще бъде с всички останали, които бяха посочени с пръст и заклеймени брутално. Машината за либерални удоволствия и глезотии много бързо се превърна в месомелачка, тази граница бе премината толкова лесно и просто, че зъбите ни могат да затракат от ужас. Критериите за тормоз падаха все повече и повече в разгарянето на огъня и скоро няма да е никак чудно, ако се появи някоя актриса, която да се оплаче, че колегата ѝ е дишал твърде шумно край нея и това я е накарало да се почувства осквернена.

Оказа се, че фабриката, която ражда фантазии, може да роди и кошмари, поднесени с усещането за тотална праведност и непоколебимост. Убеден съм, че тези, които са хвърляли съчки в кладите в Салем, са били също така убедени в своята правота и битката си срещу помощничките на дявола. Оказа се, че там, където трябваше да е либерален рай и извор на хедонистични удоволствия, зрее някакъв псевдоморален авторитаризъм, който се появява като древно чудовище, за да изпепели напълно всички огнища на здрав разум, които са останали. Въпрос на време е вероятно Кевин Спейси да бъде изрязан и от старите си филми. Не знам как се заличават хора, но виждаме, че опитите за това не спират.

Наблюдавайки този скандал, обаче изпитах някакво усещане за балканска изостаналост. Вярно е, че българското кино съществува само на фантазия, но няма ли и тук някоя мома да изохка, че режисьорът я е гледал похотливо, докато тя репетира наум сонетите на Шекспир, за да се настрои за ролята си. Време е и ние да участваме в световното време, да хванем влака за голямото шоу на лудите, че иначе пак ще си стоим такива едни самотни, провинциални и нетормозени...