Леда Тасева игра на сцената 10 дни, преди да почине от рак

Светослав Пеев е един от най-популярните наши актьори. Работи и като режисьор. Роден е на 4 април 1939 г. в София. Изиграл е над 70 театрални роли и над 100 телевизионни. Снимал се е в 23 филма, сред които “Мъже в командировка”, “С деца на море”, “Приятели за вечеря”, “Изпити по никое време”, “Матриархат”, “Войната на таралежите”, “Баща ми бояджията”. Шест години е живял в Кипър. През 2005 г. се връща в България.
 
- Веднага след като се завърнахте от Кипър, поставихте в Сатирата „Римска баня”. Защо избрахте точно тази пиеса на Станислав Стратиев?

- Виновник за това е Ставри Калинов, който направи изложба в Кипър и една седмица спа вкъщи. Споделих му, че имам идея да поставя „Римска баня” и го запитах смята ли, че сега пиесата ще има успех. „Не! – отговори той. - Трябва да я направиш по съвсем друг начин. Гледал съм я навремето три пъти. Помниш ли, че там имаше дълги сцени? Трябва да ги разбиеш някак си. И музика нямаше, а трябва да има – може песен да сложиш някаква.” „Ама той не е писал такова нещо”, казвам. „Нищо, по негови думи ще се напише текст за песен…”
След този разговор започнах да мисля сериозно за бъдещата постановка. С моя приятел Юри Ступел, който живее в Гърция, се уговорихме той да напише музиката, а Агент Тенев пък подреди прозата на Стратиев в стихове. Песента беше изпята от двама студенти, сега вече актьори.

- Премиерата на постановката на Нейчо Попов е през февруари 1974 г. Сега, толкова години по-късно, направихте ли промени в текста, за да я осъвремените?

- Не, „Римска баня” и днес е напълно съвременна. Нищо не съм прибавял, само някои думички бяха изхвърлени или сменени, като „другарю” например, което стана „господине”.

- Да, но Димитър Манчев, лека му пръст, в първата постановка играеше един безумно смешен отечественофронтовски деец, а във вашата постановка този образ го няма и е заменен със съвсем
друг…

- В началото бях решил изобщо да махна този образ, защото какви отечественофронтовци има сега, младите няма да разберат за какво става дума, но Митьо Манчев ми се примоли непременно да участва, защото имал силни емоционални спомени за тази пиеса. Заговорихме се с моя приятел Христо Бойчев и той ми вика:
 
„Какво го правите този отечественофронтовец?”
 
„Ами - казвам, - май ще го направим домоуправител.” – „И какво от това? Ами защо той се явяваше последен в пиесата? Това бяха най-страшните хора – те донасяха в целия квартал кой какво прави.” Две нощи не спах и ми хрумна да го направя най-големия мафиот – този, на когото са му дали парите. С пура, с бял костюм… Марлон Брандо! Иначе произнася същия текст на Стратиев. И публиката лудее. Сега, след смъртта на Митьо, за жалост аз играя тази роля…

- Като имам предвид цензурата в онези години, интересно как пиесата на Стратиев е успяла да види бял свят?

- Станислав тогава беше журналист от „Стършел”, не беше писал пиеси, а драматургията е съвсем друга професия. Но когато Нейчо Попов прочита първия вариант, решава, че в нея има хляб и в продължение на 3 месеца двамата със Станислав са работили върху текста.

После обаче разни хора започнаха да говорят, че пиесата нямала да има успех, че изобщо не била смешна. А според мен те просто се страхуваха да си нямат разправии. Тогава Нейчо, за да убеди новия директор на театъра, че не е прав, отиде в Студентски град и доведе 500 младежи на закрито представление. Те бяха във възторг! После играхме едно, две, три представления. Луд успех! Но тогава мерило за такива пиеси беше Тодор Живков да види спектакъла. Ако не дойде, значи пиесата ще си ходи. И пак Нейчо чрез един свой приятел генерал успя да доведе Живков. Същият този генерал през цялото време обяснявал на Първия, че няма нищо лошо. След спектакъла слязохме долу в заведението.
 
20 минути пълна тишина, никой не смее да мръдне
 
Накрая Живков попита: „Кой написа тази пиеса?” Станислав каза: „Аз.” Живков: „Женен ли си?” – „Женен съм.” – „Деца имаш ли?” – „Две.” – „Е, не те ли е страх за децата, бе?” – попита Живков и почна да се смее – ха-ха-ха. „Е, има некои неща, дето не ми харесват, но тука ме убеждават, че нема нищо лошо” - допълни той и пак – ха-ха-ха, и – хайде, на добър час! Така всичко се размина, отпуснахме се.

- „Римска баня” се е играла в продължение на дълги години при неспирен успех. Кое от всичките представления ще помните цял живот?

- Представлението на стадиона в Габрово през 1985/1986 г. Гледаха ни 11 000 зрители. Пет пъти спирахме представлението заради ръкоплясканията и пет пъти продължавахме. Тогава имаше летни театри из цялата страна и играехме пред много народ. С новата постановка също изнесохме 12 представления в летни театри. В Античния театър в Пловдив например играхме пред 3000 души.
 
- Какво още от Стратиев искате да поставите?

- „Сако от велур”. Най-добрата му пиеса. Сигурен съм, че ще стане представление, което хората ще приемат страхотно. От няколко години искам да я направя в Сатиричния, защото там й е мястото, не в друг театър, но за съжаление все още не срещам разбиране. Според някои хора пиесите на Стратиев вече са остарели, а това изобщо не е вярно.

През 1987 година Станко написа една пиеса, която се казва „Балкански синдром”. Аз играех директора там. Влизаше една сватба вътре и спираше всичко. Простотия! Първата чалга се пееше тогава. Стратиев предрече, че чалгата ще ни превземе. Накрая влизаше Калоянчев и викаше на сватбарите: „Какво правите тука, бе? Вие добре ли сте? Вие нормални ли сте? Ами, аз какво ви казах, бе? Къде сте дошли тука в театър? Цялото НДК съм го взел!” И се обръщаше към мен: „Господин директоре, извинявайте, обаче виждате с какъв материал работя.” Така че
            
Стратиев пръв употреби думата „материал”,
 
Много преди Бойко Борисов. Това е истината! Такъв материал много лесно се подкупва.

- Вярно ли е, че „Сако от велур” най-напред е било сценарий за филм, който не е бил приет от Кинематографията?

- Свидетел съм на всичките перипетии, през които Стратиев мина, след като спряха сценария му. Викам му: дай да го направим на пиеса, пък може и да мине. И дни наред го преработвахме, докато стане за театър. „Сако от велур” е пиеса, изключително актуална и днес. Спомнете си финала: пред празната тава… Ще ви призная нещо. Понякога ми минава през ума да направя филм по „Сако от велур”. Сценарият е готов, имам го.

- Властимащите как се отнасяха към Стратиев, приемаха ли го?

- До едно време...

- На 4 декември 1988 г. вас ви уволняват като изпълнителен директор на Сатиричния театър, а Станислав Стратиев - като главен художествен ръководител. Каква беше причината?

- Накрая, в 1988-1989 г., онези горе вече се плашеха от всичко, а ние искахме в театъра да се играят Мрожек, Христо Бойчев и други такива автори, затова изгърмяхме.

- Как преживяхте този шок?

- Аз като по-емоционален човек
 
на третия ден след уволнението получих кръвоизлив
 
и 19 дни бях в реанимация. Но Станислав като по-мъдър и по-рационален човек го преживя цели 10 години. Всичко, което написа от 1989 г. до смъртта си, ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Защото му беше ясно какво ще стане с тази държава.

- Цветана Гълъбова пише в спомените си, че Стратиев бил вреден за Сатирата, а за вас отбелязва: „Със Стратиев.” Вашият коментар?

- Не, не искам да говоря против колежката. Тя да напише нещо за 60-те години и за интимните си връзки с някои хора, защото след това не е стъпвала на сцената или пък за две години един път да е изиграла някаква малка роличка… Не искам да говоря против нея, защото много обичам Петър Слабаков. А за това какъв човек беше Стратиев, ще ви разкажа следния случай:

Репетираме „Сватба” на Канети цели 10 месеца с режисьор Маргарита Младенова. Вътре влязоха трима нови актьори: Митко Марин, Пламен Сираков и Кирил Варийски, бог да го прости. Накрая обаче и тримата заявиха: не желаем повече да участваме, напускаме! Казвам на Стратиев, а той: „Викаш ги един по един и им казваш: ако искаш да напуснеш пиесата, напускай театъра!” Казвам „добре” и ги викам. Митьо Марин плаче: „Ама как, аз сега съм дошъл, моля ти се, оставам.” Пламен Сираков и той. Киро Варийски обаче бе категоричен: „Добре, напускам!” Отивам при Стратиев и му казвам: „Двамата плачат и ще останат, ама Киро не ще.” Той: „Киро Варийски остава, а двамата ги уволняваме!” Накрая, естествено, останаха и тримата…

- Кога беше последната ви среща?

- В 5 часа следобед ние с Митьо Манчев седим във фоайето на театъра. Минава покрай нас Станко, както винаги с една голяма чанта, минава, навел глава и не ни поздрави. Беше толкова мрачен! Питаме се с Манчев:
 
„Какво му става на този човек?”
 
На сутринта чувам: починал! Във Виена. „Как във Виена?! Освен да е заминал през нощта, но пак няма как да стигне.” Оказа се, че това е слух. Големият му син Светльо в 10 часа сутринта го намира починал в стаята. Усмихнат!

Наскоро, като почина Митьо Манчев, сестрата в болницата ми каза, че час преди това той се шегувал, смеел се и също си отишъл усмихнат. Тези хора, изглежда, Господ ги прибира така, за да си отдъхнат от нас и от всичко тук на земята.

- Споменахте, че сте получили кръвоизлив и сте били 19 дни в реанимация. И вие ли сте от актьорите, които играят и болни на сцената?
 
- Играл съм. Но ако ви кажа как е играл Гришата Вачков с 40 градуса температура, няма да повярвате. Или Кольо Анастасов с 4 счупени ребра. Или Раши, който със счупен крак играе в „Римска баня”. С Леда Тасева, бог да я прости, играехме „Няма да платим, няма да платим” в Театър 199, а 10 дни след това тя почина от рак! Представяте ли си какво усилие й е струвало два часа да бъде на сцената и никой от публиката да не разбере, че ужасно я боли!

- Ръководител сте на школа по актьорско майсторство за момичета и момчета от 14 до 22-23 години. На какво преди всичко искате да научите младите хора?

- Искам да ги науча, че театърът е едно страхотно задължение, че в него трябва да си на сто процента. За 5 години в Кипър изкарах 4 випуска, едно момче и едно момиче вече са първи актьори. Ако ги попитате за Славчо Пеев, те ще ви кажат две думи: вяра и детска наивност. Обичам тези актьори, които я имат в себе си и гледат към света с погледа на детето. Не обичам направения театър.