Латинка Петрова: Допада ми мъдростта на Кабала

В първия ден на новата  година в дома на актрисата празникът е троен. Освен Васильовден на 1 януари тя и съпругът й Красимир Джонгалов отбелязват и рождените си дни. Тази година той отпразнува 70-годишен юбилей, а тя стана на 72 г.

Латинка е родена през 1944-та, по време на евакуацията на семейството й в кюстендилското село Горна Козница. Родът й е стар, търговски, на преселници от Прилеп. Чувството за хумор наследява от баща си - финансист и непоправим оптимист, шегаджия и бохем.

Латинка не се притеснява да говори на тема възраст. И с това се шегува, ако трябва и в “четвърта възраст” ще дам интервю - смее се актрисата.

- Блестяща сте, как се поддържа тази форма?
- Годините да ги броят статистиците. Моята грижа е денят ми да е пълен с удоволствия. А те са свързани с моя пиетет към дома, към кухнята ми, към тялото и душата ми. Всичко е въпрос на кондиция, на мислене, на ниво - емоционално и рационално. И, разбира се, с работата ми в театъра, в киното и радиото.
Да прочета вестниците, да любопитствам накъде отива политиката. И така хем поддържам сивото вещество, хем участвам в политическия живот. Може това да е от козирожката природа.

- Вярвате ли в съдбата, в кармата?
- Знам, че едрите неща в живота са предопределени. Аз живея с достойнство и усмивка точно този живот. Малките неща, дребните несгоди трябва да се пренебрегват. Затова аз се уважавам, почивам си активно, за да мога да работя по-добре.

- Имате ли специален режим?
- Ставам рано, щом отворя очи, скачам още в 6.30 ч. Заставам пред огледалото и си казвам, това е един прекрасен ден и аз се чувствам и изглеждам страхотно - здрава съм. Играя гимнастика задължително по 30 мин. Разтягам се, имам пружини и лежанка. Взимам си душ, ошетвам къщата и сготвям, в 10 ч. съм готова, заредена с енергия да работя и да се радвам, да търся и намирам хубавите мигове. И да, обичам и да се грижа за съпруг, деца, приятели… и да ги правя щастливи, дори с дребни жестове.

- От какво се страхува Латинка?
- Не ме е страх от нищо, не ме е страх от смъртта. Жива съм и живея всеки ден като за последно, това е! Искам да изживея всеки миг - и добър, и не толкова добър.

- Какво ви кара да губите усмивката си?
- Жал ми е за младите, за българските турци, за онези хора по селата и малките градчета. Една голяма част от нас българите - тези работливи хора, са роботизирани - на управляващите им трябва работна ръка с промити мозъци. Това е причината населението да бъде държано в неведение и зависимо. Това го е измислил Сталин. Един кран за вода и един шалтер. Спираш кранчето и хората са готови на всичко. Така, когато Сокола се появи сред нашето турско население, главите са долу. Аз съм демократ, но ми е жал и за онези истински чисти комунисти, които са потопени в дълбока заблуда. Съпругът ми е израсъл в семейство на активни борци, това често е предмет на закачки у дома. Но свекър ми почина омерзен от собствените си сподвижници. В мазето на неговата кръчма се е създала навремето комунистическата ядка. Но когато другарите идват на власт, в редиците им се намърдват всякакви отрепки, на една от сбирките им 90 процента от присъстващите са такива. Тъкмо тогава е онзи незабравим лозунг „Всекиму според потребностите…” На една сбирка един от тях пита свекър ми – „Ти пък кой си, че да критикуваш партията и да даваш акъл”. И така свекър ми се поболя, затвори се в себе си и умря тихо и незабележимо...

- На какво се радва и за какво тъгува Латинка Петрова?
- Вече се радвам на обикновените неща – на първата пролет, на първото кокиче, на усмивките на хората. Отдавна не крача бодро през времето, отивайки към нови върхове. Хубаво е човек да поглежда и надолу, да открие детелинка например. И все пак “Да бъдем други вече късно е!”. Радвам се, когато имам работа, когато салонът е пълен, когато срещам благодарните погледи на публиката, когато ми поднасят цветя и звучат аплаузи.
Тъгувам, както всеки творец, че можеше да бъде и по-иначе. Не съдя съдбата, напротив, благодарна съм, че на тези години съм в добра кондиция.

- Разкажете повече за семейството и съпруга си?
- Съпругът ми Красимир Джонголов е завършил Художествената академия, специалност „Резба”. Рисува прекрасно, у дома имаме много негови творби. Оказа се обаче и великолепен тенор. Много пътуваше по света с хоровете, в които пееше. Намерихме се в Сатирата, той беше нает да пее в оркестралната част на постановката „Женитба” на Гогол. От тогава до сега в шеги минаха много години заедно. Дъщеря ни Линда е журналист, а синът ни Мартин – ядрен физик, доктор на науките. Беше в Америка, после в Канада. Сега и двете ни деца са тук и ми е много мило, че има кой да оцени всички манджи, които правя.

- Вие вярвате в предопределеността, споделя ли синът ви вашите възгледи?
- Когато завърших Алианс Франсез, се срещнах с езотериката, много ми бяха любопитни тези книги, които намирах от френски източници. Допада ми мъдростта на Кабала, вярвам, че животът на човек се затваря в математическа формула в секундата на раждането му. По онова време за пръв път прочетох и за Нострадамус. Вярвам, че съществуват и други светове. Дали човек може да промени пътя и съдбата си ли? Задавала съм тоя въпрос на леля Ванга и тя ми каза: „Моеш да кривнеш малко от главнийо път, ама па ке се върнеш!”. Тогава пътувах много със самолети и я питах дали има опасност някаква. А тя ми вика:
 „Нема, море, видим те много стара и проскубана. Викам й - „Ееееее, стара, хубаво, ама защо проскубана!?!”
Вярвам във всичко това, защото бих искала да си обяснявам живота, любознателна съм, вълнувам се откъде идваме, къде отиваме, защо сме тук. Това ме качва на друго ниво, не ми позволява да чувствам болежки, старост, битови неволи - че е спряла водата, че токът, че парното. Тия неща ги хвърлям зад гърба си. И съм в кондиция със себе си, такова равновесие съм си изградила – да пазя себе си, за да съм полезна на другите.

- Вярно ли е, че Ванга е познала как ще се развие съдбата ви?
- Пророчицата Ванга предсказа много точно семейния ми живот. Бях четири пъти при нея. Един път я питах: "Мога ли да изменя съдбата си?". Ванга ми отговори, че всичко е предначертано - като един път, от който може и да кривнеш, но каквото и да правиш, ще се върнеш пак. Нищо не можеше да се скрие от Ванга! Веднъж ми вика: “Оти фана таа въжишка професия, мори, оти не стана учителка да учиш децата? Виж що си арна!”. Не знаех какво е въжишка, после разбрах, че е дяволска професия. Вероятно има нещо дяволско в професията на актьора. Иначе вкъщи е много спокойно. Съпругът ми е тенор. Живеем и се разбираме като истински добри приятели. Синът ми е физик в най-голямата лаборатория, извършваща ядрени изследвания. Дъщеря ми завърши българска филология, омъжи се. Ние не се лъжем и не дяволеем помежду си, вкъщи. Може би всичко идва от дома. Добруването, добродетелите са от бита, сред който растем и живеем.

- Може ли човек да се извиси над времето, в което живее?
- Може и е задължително. Да мислим напред, да проектираме, да прогнозираме. Не може да се живее ден за ден. Цари едно примиренчество – да доживеем до утре, до другия месец. Не трябва да се страхуваме, че битовизмът ни притиска. Трябва да търсим други пътища за оцеляване, но и да доказваме, че сме призвани. Моят Бог ми е казал и аз вярвам, че всеки идва със своята мисия. Колкото и малка да е тя, трябва да си я изпълниш. Земляните са мисионери. Направиш ли добро – чакай го, направиш ли лошо – чакай го, вярвам в това.