В моето село Свирачи трябва не само да свириш , а и да пееш!  

Панаица Славова е родена през 1940 г. в село Свирачи, Ивайловградско, където живее и до днес. Потомка е на българи от Мала Азия. Дядо й е роден в село Коджа бунар в Турция, а по-късно се е преселил в България. Митарството на дедите й стига до Свирачи, където се установяват завинаги. Днес Панаица предава на внуците си техните завети и традиции.

Колко са ти внуците, Панаица?

 - От двамата ми синове се родиха трима внуци. Аз съм една горда и щастлива баба, затова, докато шетам из двора или из къщи, все си пея…

Ти си изпълнителка на народни песни, печелила си награди?

- Да, имам и два медала. Те са ми от социалистическо време и под документа за награждаването ми е подписан Александър Лилов. Имам и много други отличия. При надпяване в Кърджали през 1960 и 1979 г. съм на първо място като индивидуален изпълнител. През 1975 г. станах първенец на Ивайловград, а малко по-късно се класирах първа при национално надпяване в Хасково. Моето верую в живота, така да се каже, е: Пей, бавно старей и дълго живей!... А и хората харесват песните ми. Между другото да спомена и това, че съм играла и в театрални постановки.

Какви?

 - В комедията „Селска идилия” например, и в още няколко други комедии. А като ученичка играех балет. Не казвам, че съм всестранно развита личност. Просто подобни дейности ме грабват и увличат. Иначе обичам България, обичам българското, а песните извират направо от сърцето ми.
Да, така е, песните крепят духа и поддържат здравето, нали?

 - При мен не беше точно така. Съдбата ми изпрати тежко изпитание – получих инсулт. В един момент се оказах без глас и това ме съсипваше. Но Господ се смили над мен и ми върна гласа. Вече мога да пея, макар че трудно преодолях изпитанието…

Сега ако ми кажеш, че пишеш и стихове?...

 - Да, точно, как разбра? Наистина започнах да пиша в рими ей така, за себе си. Знаеш ли, получава се.
Какво написа през последната седмица?

 - Ний сме бедни пенсионери, кой със нази ще се мери?! Всеки месец на гишето, хоп – парите в портмонето. После скачаме юнашки, хайде хоп – и по опашки. Хляб и мляко в бакалията, да си платим вересията… Има и продължение, но то е много тъжно и няма да го кажа.

Колко са жителите на твоето село?

 - Около 400. Предимно са потомци на бежанци от Мала Азия. Държим се един за друг, уважаваме се. Тук много харесват песните ми. Имам направени записи в Радио Стара Загора и понякога ги пускат. Освен това си имаме певческа група, която е към пенсионерския клуб. Организираме се и често ходим по екскурзии. За последно бяхме на Перперикон, а инвалидите от Обзор ни гостуваха в Ивайловград. Весело е при нас. Имаме и силната подкрепа на кметицата на Ивайловград Диана Овчарова. Миналата седмица я избрахме за следващ мандат от първи път. Тя го заслужава…

А пенсията стига ли ти?

 - Че на кого в България му стига пенсията. Ама не се оплаквам. Казвам си – колкото, толкова. Да има за хляб и сирене, доматите си ги отглеждам в двора. Днес такъв е халът на всеки български пенсионер. Пък и да се оплакваме, няма кой да ни чуе…

Тодорка НИКОЛОВА, с. Свирачи, Ивайловградско