Паметникът на Съветската армия подклажда езика на омразата

Три десетилетия не стигнаха за споровете около този паметник. И днес чуваме, че това е паметник на Съветската армия Освободителка. От кого ни е освободила? Основните германски военни части се бяха изтеглили извън територията на България с изключение на малка военна група, чието изтегляне предстоеше. Българската буржоазия бе капитулирала; последното правителство (септември 1944) като удавник, хванал се за сламка, бе обявило неутралитет. Със Съветската армия у нас обаче бе наложен сталинизмът. Ако не беше тя, донесла със себе си сталинизма, България щеше да стане демократична просперираща страна като Австрия, въпреки че непосредствено преди войната тя бе присъединена към Третия райх. България обаче пое по сталинския път. Днес мнозина изпитват носталгия по социализма, който в локален мащаб донесе икономически растеж, но в глобален план не друг, а Тодор Живков го прецени като икономическо „недоносче“.

Какво ни предложи сталинизмът? Немалко за малка България концлагери за „враговете на социализма“, затвори, претъпкани с „врагове“, много от тях оклеветени за участие в мними конспирации (аз бях сред тях в Софийския затвор в единична килия с още 8 следствени без възможност да се направи дори една крачка; обръщението към нас бе „Ти бе, гад“); колективизация с доста пребити земеделски собственици; тотална национализация; съветска намеса в държавното управление на всички нива; забрана за пътуване на Запад (с изключение на привилегированите); разделение на населението на привилегировани и непривилегировани; раболепно изпълнение на заповедите на Сталин, в това число подготовката за откъсване на Пиринска Македония с цел присъединяването ѝ към Титова Югославия. Няма да говоря за забранените книги, закритите изложби, свалените театрални спектакли, наказаните автори, дивашката разправа с Ал. Жендов и др. Двамата рецензенти на книгата на Жельо Желев „Фашизмът“, а именно проф. Николай Генчев и проф. Иван Славов, бяха наказани, че са ѝ дали път, въпреки че в нея няма никакви съпоставки на фашизма със социализма. Но когато човек я чете, неусетно долавя, че фашизъм и социализъм са еднакви обществени системи. В някои отношения дори социализмът надминава фашизма. При „монархо-фашистката диктатура“ в България не се искаше разрешение за всяка публикация, при социализма това бе задължително. Аз имах смелостта да публикувам без разрешение научна статия (без никакъв политически елемент) в престижно западногерманско списание през 1973 г. Не българската, а московската интелектуална „жандармерия“ сигнализира за това чрез посолството си в София и върху мен се стовариха куп наказания; цялата комунистическа сбирщина в БАН се надигна против мен, демонстрирайки унизително верноподаничество към СССР.

Когато днес българските комунисти (пардон, социалисти) поднасят цветя на Паметника на Съветската армия в центъра на София, де факто те поднасят цветя на една армия, която натрапи един тоталитарен режим.

Всеки паметник се издига на обществени места; той е посветен на лица и събития, съдействали за просперитета на цялото общество, допринесли за неговото благополучие и прогрес. Той трябва да обединява, да сплотява всички слоеве от обществото, да създава общи идеали. Например Паметникът на Кирил и Методий, на чието дело се покланят всички – и бедни, и богати, и леви, и десни, и пролетарий и буржоа. За съжаление, не е така с Паметника на Съветската армия. Той разединява, той дълбае пропаст между една и друга група граждани; той отключва у немалко българи мрачни спомени, тягостни чувства, особено сред онези, които са страдали от сталинизма. Той поддържа езика на омразата и неприязънта, непрестанни спорове, прерастващи във физически сблъсъци. Аз избягвам да минавам покрай него, защото ме връхлитат зловещи спомени от годините на сталинизма.

Паметникът на Съветската армия трябвало да остане като исторически документ – чуваме и такива гласове. Какъв документ по-точно? Документ за българската политическа сервилност, за българското раболепие пред СССР! А дали не прекаляваме в това отношение? Паметникът на американските летци, хвърлили бомбите си върху жилищни райони, избили хиляди мирни граждани и стотици деца, не е ли съвсем пресен пример за безграничните граници на българската политическа сервилност?
 
Проф. Валентин Ангелов, д-р на изкуствознанието