Левскарите доказаха, че носят духа на Гунди и Котков

Левскар съм по рождение. Защото и баща ми, и дядо ми бяха левскари. По-емоционална година за мен, за отбора и за огромната фенска маса не е имало със сигурност в 106-годишната ни история. Година, в която се хвърляхме от една крайност в друга. От заплахата отборът ни да бъде фалиран и унищожен, от унижението с подмятането на акциите ни и разнасянето им нагоре-надолу от един журналист, известен с омразата си към „Левски“. Или пък казаното, че същите тези акции ще бъдат хвърлени в кошчето за боклук.

Катастрофална за представянето на отбора година, в която натрупахме толкова загуби, колкото не сме имали никога в своята история. И в същото време усещането за нещо парадоксално около случващото се с отбора. Защото разбрахме, че когато „Левски“ е най-слаб, всъщност се оказа най-силен. Благодарение на нас – неговите привърженици. Дето носим духа на Гунди и Котков в сърцата си, а не като значка на реверите си. Защото показахме, че отново сме левскарска опозиция на всяка власт. Защото и преди, и сега „Левски“ значи свобода. Защото изкупувахме абонаментни и членски карти. Изкупувахме билети за стадиони, знаейки, че мачовете ще се играят на затворени врати. Или че дори няма да се играят. Правехме дарения, организирахме шествия, пълнехме дарителските кутии по стадионите, докато още можехме да ходим на мачовете.

Пандемията и затварянето на живота ни затрудни ужасно, но не ни спря. Преминахме през ада, но не сложихме тире, кавички, запетайки, както каза наскоро капитанът ни. И спечелихме битката. Най-тежката, най-трудната и най-сладката победа. С която влязохме дори и в световните спортни новини. Знаем, че трудното продължава, отборът не ни радва с мъждукането си. С липсата на онзи дух в него, дето владее феновете му. Но бавно, крачка по крачка надигаме глава. Преборихме се да оцелеем, има ни такива, каквито сме били повече от сто години, ще ни бъде и занапред. Ще върнем и шампионския дух, и всичко останало.
 
Иван Асенов, София