Не може българското знаме да виси като дрипа върху гърбовете на протестиращите!

В това динамнично време се наложи нов шаблон в речта ни: „Какво мислиш за протестите?“. Ето какво мисля и какво предлагам. Не съм в първа младост и имам дълъг педагогически стаж. Одобрявам правото на всеки да изрази определена позиция – живеем в демократично общество. Уважавам свободата на словото, но не и на действията – брутални, грозни, неетични, уронващи престижа на народа ни.

Болно ми става, като виждам как един от символите на България виси като дрипа върху гърбовете на протестиращите. Знамето за мен е най-святото нещо и изпитвам особено чувство само като го видя. То е било пазено в боеве и никога не е пленявано. Така е, защото са го развявали храбри българи.

Пазя жив разказа на дядо ми, офицер от VІІ шуменски конен полк, който се е сражавал редом с Радко Димитров и кап. Райчо Николов при превземането на Одрин. Всеки зовял: „Знамето, знамето, пазете знамето!“. Когато родният флаг се развял победоносно над крепостта, екнало настихващото българско „Ура!“, прегръщали се, целували се офицери и войници и плачели с глас. Този спомен нося в сърцето си с гордост десетилетия наред.

И тази година на 15 септември знамето би трябвало да се издигне на пилон под звуците на химна във всяко училище. Учила съм учениците и моите деца, че тази светиня се целува с почит и пред нея клетва се полага.

На 15 септември, с цветя в ръце, ще поемат хиляди деца – първокласници, към един нов и светъл дом. Не по-малко е вълнението на осмокласниците, постъпващи в нови училища. Разбирам трепетите в душите им.

Обръщам се към Вас, госпожо Манолова, с молба да посъветвате привържениците си да уважат децата, които заслужават да минат по чисти и измити улици и площади. Тоновете продукти да занесат в някой приют – например при отец Иван в Нови хан, за да зарадват толкова скръбни души, вместо да ги хвърлят.
Ако не се вслушат в съвета Ви, значи не Ви заслужават.
 
Т. Михайлова, Добрич