Велко Кънев не забравя последните думи на умиращия Апостол Карамитев

Когато младото момче от Елхово Велко Кънев пристига в София с мечтата да стане актьор, никой не подозира, че един ден името му ще бъде написано със златни букви в историята на българския театър и кино. А съдбата го среща с човек, който не просто ще промени живота му, а ще го създаде наново – великия Апостол Карамитев.

Малцина знаят, че Велко Кънев едва не пропуска възможността да стане актьор. Когато кандидатства във ВИТИЗ, изпитната комисия безмилостно го отхвърля още на първия кръг. Професор Гриша Островски е категоричен: младият кандидат няма заложби, а освен това демонстрира куп дефекти. Единственият човек, който вижда нещо различно в това момче, е Апостол Карамитев. С интуицията на истински майстор на сцената той долавя нещо, което другите не могат – потенциал, скрит зад несигурността.

„Искам го в моя клас!“ – тези думи на Карамитев преобръщат съдбата на Велко Кънев. Карамитев не просто обучава Велко – той го формира като артист, влага в него страстта към театъра, любовта към изкуството и безкомпромисната дисциплина.

„Карамитев беше пословичен работохолик. Насаждаше у нас стръвта към работата, издигането на професията в култ. Ако някой се опиташе да измести тези негови изисквания, той беше бесен, ставаше безкомпромисен. Не понасяше хора, които присъстват в театъра, в изкуството някак между другото“, разказва по-късно Кънев.
Апостол Карамитев изиграва ключова роля в израстването на бъдещата звезда, а неговото влияние над Велко не приключва със завършването на ВИТИЗ.

Годината е 1973-та. Българският театър и кино загубват един от най-големите си таланти. Апостол Карамитев, чиято харизма, талант и всеотдайност към сцената го правят легенда, си отива от този свят едва на 49 години.

В последните дни от живота си, вече осъзнал, че краят наближава, той се прощава с хората около себе си. Сред тях е и Велко Кънев – неговият ученик, човекът, който по-късно ще носи факела на голямото изкуство, запален от Карамитев.

На улица „Раковски“, в сърцето на София, двамата се срещат за последен път. Велко усеща, че нещо не е наред, но не иска да повярва, че това може да бъде сбогуване. Карамитев го поглежда с характерния си проницателен поглед, в който има и топлота, и твърдост.

„За теб не се притеснявам. Ти ще имаш много работа“, казва му той.

Тези думи остават запечатани в съзнанието на Велко Кънев завинаги. Те не са просто предсказание – те са благословия. Апостол Карамитев му предава щафетата, знаейки, че ученикът му ще продължи мисията му.

След смъртта на своя учител Велко Кънев не просто продължава напред – той е титаничен актьор, един от най-ярките актьори на своето време. От 1973 до 1976 г. играе в Драматичния театър „Стефан Киров“ в Сливен, след което се мести в Сатиричния театър. През 1979 г. става част от трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където изиграва над 40 роли.

В киното остава незабравим с участията си в „Оркестър без име“, „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“. А през 90-те години става част от култовото комедийно трио НЛО заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов.

Но въпреки всичките си успехи Велко Кънев никога не забравя откъде е тръгнал. Никога не забравя Апостол Карамитев и неговите думи.
Години по-късно, когато сам се сблъсква със смъртоносна болест, Велко приема съдбата си с достойнство. Ракът на гласните струни го оставя без най-важното му оръжие – гласа.Последното му представление в Народния театър е белязано от символичен жест. След финалните аплодисменти той се навежда и целува сцената – там, където някога са стъпвали и Карамитев, и всички велики имена преди него.

Няколко години по-късно, вече болен и слаб, той не изрича последни думи. Пише ги на листче, защото вече не може да говори. Но дори тогава, в най-тежките си моменти, вероятно си е спомнял за онази среща с учителя си на „Раковски“.