Спомени от граничната застава

В годините на соца казармата беше едно от предизвикателствата пред младите мъже, преди да навлязат в живота. Тя винаги носеше противоречиви чувства. От една страна, тежеше със своята двугодишна продължителност, от друга пък, беше някаква школа, която превръщаше момчетата в мъже, каляваше характерите им.

Особено силно това се отнасяше за службата в гранични войски, която в онова време беше най-истинска, а граничарите в граничните застави усещаха най-силно тежестта на всекидневната охрана на границите. Като граничар служих и аз. Спомням си, че порционът за хранене по тези застави беше по-висок, а момчетата се хранеха и с по-качествена храна от тези в армията. На нощните наряди, които се прибираха или излизаха през нощта, се полагаше нощна закуска – винаги имаше масло, сирене, конфитюр, хляб.

На заставите обикновено в ранна пролет се караха цели стада от шилета, които почти до късна есен се използваха за изхранване на личния състав. На много места имаше и други животни – крави, прасета. Естествено, за тях се грижеха войници от заставата, които бяха освободени от всекидневните гранични наряди по браздата. Личният състав на граничните застави се сплотяваше, а командирите ставаха наши по-стари и мъдри приятели. Естествено, без да се нарушава единоначалието, те знаеха проблемите на подчинените си и ги подпомагаха с разбиране и такт.

Много често командирът на заставата ни беше инициатор на тържественото отбелязване на новогодишния и други празници. Тогава събирахме пари, откупвахме едно шиле и празнувахме всички общо. От командването често организираха срещи с местното население, на което отиваха свободните от наряд граничари. Още помня вкусните баници, мекици, сладки, курабии, с които ни гощаваха гостоприемните баби. Или пък съучастническия поглед на бай Иван магазинера, който понякога ни даваше да изпием по една бира на крак, минавайки през селото. Забавни бяха и срещите ни със сръбските граничари от другата страна на браздата. Беше забранено да общуваме с тях, но ние си разменяхме поздрав, казвахме си по някоя дума, палехме по цигара. И те бяха като нас, мислеха за уволнение, чакаха го с нетърпение.

Естествено, една от атракциите на граничарския живот бяха кучетата, към които всички се привързвахме и обичахме. Тежеше ни, че сме откъснати буквално от света, пък бяхме сред една невероятна планинска природа, с много снежни зими и много зелени и свежи пролетни и летни месеци. Не беше леко, но бяхме млади и посрещахме всичко с усмивки.
 
Добромир Панайотов, София