Уредих цветен телевизор на Александър Лилов  

Беше времето на възхода в производството на цветните търновски телевизори и всички искаха да се снабдят с такъв, което не беше никак лесно. Търсеха се връзки на всякакви нива, хитрини, рушвети и комбинации само и само вечерите ни да бъдат по-цветни. Не всички имаха достъп до чужбина или корекомите и обикновените труженици бяха принудени да съставят списъци и да дежурят денонощно пред специализираните магазини в очакване да се класират, преди да чуят разстрелващото – Свършиха! Защото и магазинерите, и шофьорите, които ги караха, обслужваха собствени схеми и списъци на близки и роднини.

През лятото на една от тези години решихме със съпругата ми да отидем на море, като оставим децата при нейните родители в родното ѝ родопско село. Връщайки се след края на почивката, спряхме да заредим гориво на малка крайградска бензиностанция. Документите и наличните пари държах в малка чантичка тип „Борсалино“ – модерни по онова време, като освен тях в нея имаше малко валута и чекова книжка.

На „Москвич 408“ гърловината на резервоара е отзад и за да се стигне до капачката, предварително се отваря капакът на багажника и се накланя рамката с регистрационния номер. След като платих, поставих чантичката отгоре на тавана на колата, за да затворя резервоара и багажника. В селото на жена ми ни очакваше радостно посрещане, след двуседмичното ни отсъствие и започнахме подготовката за тържествената вечеря. Взех от мазето пет-шест празни бирени бутилки и на излизане, на път за магазина, помолих жена ми да ми донесе чантичката, но тя не я намери. Помислих, че е в колата, но се оказа, че и там я няма, и в този момент с ужас си спомних как я оставих на тавана на колата в бензиностанцията. Запалих моментално „Мустанга“ и се върнах обратно, като оглеждах пътя с надеждата да я зърна някъде, но без резултат.

Отидох в управлението на МВР и разказах за случилото се. Изслушаха ме и ми казаха, че и да я е намерил някой при наличието на пари и валута би се изкушил и би захвърлил останалото. Обещаха, ако се натъкнат на нещо, да ме уведомят незабавно и си записаха телефонния ми номер. Разстроен до крайна степен наново тръгнах към селото. Вечерята премина при понижено настроение. На другия ден преди обяд телефонът иззвъня и от управлението ми се обади служител, който ми съобщи, че чантичката с документите е намерена и е предадена от мъж на име Александър Лилов?! В момента не обърнах внимание на съвпадението с името на изтъкнатия наш партиен стратег по онова време, но когато отидох в управлението за получаване на прословутата чантичка, реших да запитам. Отговори ми се, че при неотдавнашното преименуване на населението в този регион е било предоставено на всеки правото на собствен избор за име от български произход. Останах малко учуден точно за този избор, но трябваше да го приема явно като очевиден факт, след което поех за село. Бяха ми казали къде живее човекът, намерил чантичката ми и постъпил по най-човешкия начин. Спрях пред къщата му, за да му благодаря за стореното, но него го нямаше. Оставих бележка кога възнамерявам да се връщам към родния си град и държа да се видим и запознаем лично. В уречения ден с пълна чанта питиета и лакомства спрях пред тях, но него отново го нямаше. Оставих багажите на малката масичка под навеса и писмо с името си, телефонен номер и адрес, като напомних, че държа да се запознаем и ако с нещо мога да бъда полезен по подобен начин.

Мина доста време и един късен есенен ден получих писмо от него с молба за съдействие за закупуване на един от вече споменатите телевизори, който децата му много искали да имат. Успях да намеря начин да се сдобия с такъв и му се обадих, че съм в готовност за срещата, само да ме информира за деня, в който ще пристигне. Всичко стана по план. Поканих го, запознахме се, благодарих му, изпробвахме стоката и след като се почерпихме, го изпратих по живо, по здраво.

Така приключи тази история, която след тревогите, които изживях, завърши благоприятно с удовлетворение от моя страна и убеждението, че родопчаните са хора с големи сърца и души, изпълнени с доброта и човечност!
 
Антон Цаневски, Велико Търново