Как Правец стана град заради Бай Тошо  

Правец – селище, сгушено в източния край на Ботевградската котловина, с малко работна земя, заобиколено от красиви свежи гори. Спомените ми са от началото на 40-те години на миналия век. Още тогава имаше детска градина, настанена в стаите при църквата. В основното училище се учеше до трети (сегашния седми) клас. В селото имаше четири обществени сгради – общината, медицинската амбулатория, училището и църквата. Улиците и дворовете бяха кални. Сиромашията беше всеобхватна. По-голяма част от хората се трудеха в селското стопанство, други бяха на гурбет из страната. Земеделските стопани с неимоверен труд обработваха с животинска тяга и ръчно не особено плодородната земя. В Правец традиционно се отглеждаха малки прасета за продажба. Произвеждаше се и захарна тръстика – от нея се изваряваше петмез – така нареченият мед от тръст. Захарта по това време беше крайно дефицитна.

Най-тежко беше положението на жените. На тях лежеше цялата домакинска работа. Обслужване на добитъка, готвене, месене, пране, предене, тъкане и отглеждане на децата. Младите майки, след като свършат сутрин домашната работа, вземат торбичката с оскъдната храна, задяват детето с цедилото, грабват люлилата и отиват на нивата. Там побиват люлилата (тринога), връзват люлката с детето, приспиват го и започват копането. Вечерта се прибират уморени и продължават домашната работа. Вкуса на днешното кафе не познаваха. Есента, като се прибереше реколтата, започваха тлаките и седенките, белене на царевица, предене, плетене, тъкане на платове, черги.

Тогава започваха и сватбите. За тази цел родителите на младоженеца изпращаха калесар, който с ветленик, пълен с ракия, закичен със здравец и червен конец, обикаляше определените хора и ги калесваше за сватбата. Сватбите се правеха в неделя със селска духова музика, с която заедно с младоженеца се вземаха от домовете булката и кумовете и ги отвеждаха за венчавка. След това младите и гостите сядаха на дълги трапези, направени обикновено на улицата до дома на младоженците. Там се сервираха приготвената в големи казани вкусна гозба, ракията и виното. Следваха хората и ръчениците. Честността на булката се определяше със специален ритуал. Въобще въпреки сиромашията се водеше един идиличен живот. На официалните празници се правеха увеселения – общоселски угощения.

След 9 септември 1944 г., по време на Втората световна война, на фронта имаше и много правчани. След войната и в държавата, и в Правец положението беше тежко. Нямаше храна, облекло и други стоки от първа необходимост. Младите хора, организирани в бригади, се включиха с ентусиазъм във възстановяването на страната. Бяха одържавени основните производствени средства. Беше кооперирана земята. Създадоха се работни места за всички хора. Селото бързо промени облика си – беше благоустроено, построиха се много обществени сгради. Правец бе обявен за град по случай 1300-годишнината на Българската държава с указ на Държавния съвет на НРБ от 16 октомври 1981 г. Тук бе изграден и Комбинатът по микропроцесорна техника.

Правец имаше късмет, че тук бе роден Тодор Живков, който оглави държавата през 1956 г. Главно под негово ръководство и в града, и в държавата в продължение на 45 години се извърши огромно строителство. Изградена беше една нова България и един нов Правец.