„Мрън-мрън“ – новият поетичен шедьовър на Недялко Йорданов  

Всички най-нови, непубликувани никъде другаде стихове на Недялко Йорданов, създадени от април 2016 до юли 2017 г., излизат в новата му стихосбирка „Мрън-мрън“. Ще намерите книгата с логото на издателство „Милениум” на вестникарските павилиони на цена само 4 лв.

Мислите на обичания от поколения поет за живота и смъртта, за младостта и старостта, за вдъхновението, за обичта и близостта, за времето, в което живеем, са облечени в прелестните, напевни, емблематични за творчеството му рими. Неговите „словесни ребуси за любовта“, мъката му по изгубените за родината българчета, копнежът му да не замлъква перото му задълго, са част от темите в премиерната поетична книга. Но все пак над всичко е обичта – към внуците, към читателите, към родината и нейните светини и най-вече онази, истинската любов с голямо Л.

Поетът е нарекъл книгата си, влагайки доза самоирония, като е заел заглавието на едноименното стихотворение „Мрън-мрън“. Но всъщност сборникът е силен, разтърсващ и вълнуващ до сълзи. Ето как започва всичко:
 
О, боже, закъде съм... Шегата настрана.
Почти не се заглеждам във хубава жена.
Сънят ми е реалност... Реалността е сън...
И значи... И изобщо... И въобще... Мрън-мрън!
 
Така звучи стихът с емблематичните думички, но той не е достатъчен, за да възприемем чувствата на автора като едно обикновено мърморене, присъщо на златната възраст. Поетът разголва душата си до най-интимните й струни, създавайки прекрасна мелодия от рими, сътворявайки отново изкуството, с което през целия си живот е докосвал не само умовете на читателите, а преди всичко техните сърца. Това е неговата същност, работа, призвание, онази част от него, която го определя най-силно и с което творецът не иска да се раздели  и за миг. Затова в стихотворението „Не си отивай“ поетът се обръща към онова „мъничко човече“, което не му дава мира и постоянно го подтиква към работа. То е огнивото на божията искра на таланта, който продължава неуморно и нестихващо да се реализира:
 
И ето... Пиша... Бързам някак... Защото знам, че нямам време...
И има смисъл… Има смисъл... Все нещичко от мен да вземе
човекът, който ме разлиства и ми навлиза във душата...
А ти не бягай... Всяка сутрин ме гъделичкай по петата...
 
Във възрастта на равносметките – лични и философски, в „Ние, хората“ Недялко Йорданов прави портрет на човека изобщо с неговата преди всичко дуалистична същност:
 
Злобни. Жестоки. Добри. Милостиви.
Нежни. И груби. Страшно себични.
И благородни... Еднакви... Различни...
Хора... Човеци... Бог е създал
абсурдната смес от Слънце и Кал.
 
В стихотворението „Обичам те...“, посветено на родината, надделява болката, породена от нашето съвремие, когато България е предадена от „хиляди жестоки хора“. Но все пак поетът намира сили да завърши оптимистично, обръщайки се към отечеството с думите: „В теб зрее стръкче съпротива...“.
В „Неочаквано“, въпреки че „предписва ти Докторът пълна почивка“, лирическият герой иска пак да усети порива на любовта, онази на първото влюбване, и се обръща дръзко и с усмивка към обичаната жена:
 
Никой сериозно не вярва, че ще се случи със него..
Беше... И смешно... И грешно... Младо ни беше... Къде го?
Стига ме гледа накриво... Ах, упорита кратуна...
Дай ми поне един път истински да те целуна.
 
А когато помисли за първата важна среща на порасналата си внучка с това голямо чувство, Недялко Йорданов става тревожен:
 
...толкова старо премеждие е Любовта.
Или сливане може би... Или внезапна раздяла...
Непредвидена болест... Хронична... Без никакъв лек.
Или златен кафез... Ето, блъска се птицата бяла.
 
Но в същото време пожелава на девойката тази среща и дори й предлага да й я разкаже невинно като приказка:
 
... А времето тече...
И как момичето ще срещне едно добро момче...
И ще го срещне, няма начин... Дано да е добро...
Например в пълното със хора лондонско метро...
Или сред умните студенти във шумния колеж...
То ще се случи, малка моя... И нека! Щеш, не щеш...
 
По-болезнено, несъумяващо да се справи с границите на времето, е чувството на твореца към по-малката му, едва двегодишна внучка. На нея казва:
 
Времето едва ли ще ми стигне...
Няма да изпитам с тебе всичко...
(...)
Тичай право срещу мен... Не спирай...
Влюбена... Пораснала голяма...
Трябвам ли ти – спешно ме намирай...
Нищо че отдавна ще ме няма...
 
Авторът се отдава смело на чувствата си, макар че лекарите му забраняват силни емоции:
 
Никакви вредни последни емоции.
Вредни надежди... И вредна любов...
По момчешки непринудено и дръзко той отхвърля предупрежденията им:
 
Нека е вредно... Нека е вредно...
Нека е весело... Нека боли...
И затова си живей до последно.
Нека... Когато – тогава... Нали?
 
Най-новият римуван подарък, който поетът по традиция поднася на жена си, актрисата Ивана Джеджева, навръх рождения й ден – 18 юли, – тази година е още по-важен, защото отбелязва и златната сватба на влюбеното семейство:
 
Спомни си всичко, вечна моя… Ах, времето изтече.
И точно петдесет години навършиха се вече.
Дори за мен, дори за тебе звучи невероятно.
И няма никаква надежда за връщане обратно.
(...)
Нали сме заедно все още… Нали не сме самички.
Нали отново ще се върнат излитащите птички.
Онази… Гадната… Да знае, че дявол ще я вземе.
Часът е още единайсет… И значи има време…
 
И още по-сигурно е, че има време, когато две души и две тела са толкова слети, както в последното стихотворение от книгата - „Внезапно“, написано на 22 юли:
Шуми, шуми морето зад потните стъкла...
Унесеният ритъм на двете ни тела...
И тайно... Незаконно... И кой ще ни спаси...
И стръвните ми пръсти във нейните коси...