Защо ни пробутват „Николай Младенов – премиер“?  

Мине се не мине някой и друг месец, и в публичното пространство бива пускана идеята, че ГЕРБ могат да продължат с управлението, при положение че премиерът им не е Бойко Борисов. Тоест предлагат ни същите управляващи, само че леко тунинговани. Нещо като „ГЕРБ с човешко лице“. Тази практика я има по широкия свят. Силни лидери и успешни премиери напускат ръководните постове, дори и политическите им сили да спечелят изборите, ако бъде преценено, че дългото премиерстване ги е изхабило. Тони Блеър например през 90-те години на XX век възроди Лейбъристката партия във Великобритания. Три пъти доведе партията до изборни победи и 10 години беше британски премиер. Успоредно с победите обаче се трупаха негативите и умората. През 2007 г. Блеър напусна премиерското кресло и го предаде на съпартиеца си Гордън Браян.Така че управление на ГЕРБ без Бойко Борисов няма де е прецедент. Просто Борисов ще влезе в ролята на почетния председател на ДПС Ахмед Доган, от когото, както сам неведнъж го е споменавал, Борисов силно се възхищава.
По-интересният въпрос е защо точно Николай Младенов бива тестван като „човешкото лице“ на ГЕРБ. За първи път неговото име се завъртя в разгара на миналогодишните протести срещу настоящото управление. Днес за подобен вариант се заговори след похвална статия за Младенов в „Ню Йорк Таймс“. Този вестник е най-гласовитият рупор на либералната пропаганда в САЩ. От неговите страници говорят застъпниците на идеята за безконтролната глобализация и за абсолютната американска хегемония по целия свят. Това са хората, които чрез своята марионетка Джо Байдън ще управляват Америка през следващите години. Когато тяхното пропагандно средство за масова информация хвали някой чужд политик, то никога не го прави случайно. В никакъв случай не го прави, защото някой автор или редактор изведнъж силно се е впечатлил от качествата на въпросното лице. Подобна похвална статия излиза, когато хора, стоящи много по-високо във властовата пирамида от ръководителите на даден вестник, решат, че похваленият ще изпълнява безпрекословно техните указания. А във вече дългата си политическа кариера Николай Младенов е доказал, че никога не противоречи на началниците си. И без значение дали работи в някое НПО, или е министър, винаги яростно обслужва „правата линия“.

В средата на 90-те години Младенов е програмен директор на „Отворено общество“, т. е. мястото, където се ковяха кадрите на новия български политически елит. Формирането на този елит се извършваше под зоркото око но наместниците на Джордж Сорос на българска почва. А успешните кадри трябваше да докажат, че са повярвали абсолютно в основните либерални догми – приватизация на всичко под слънцето и омраза към националната държава. Едва ли Николай Младенов е имал проблем да се превърне в идеалния продукт на соросоидната ковачница. Успешната му политическа кариера го доказва. Първо е на щат в СДС, когато тази партия все още се ползва с подкрепата на десните чуждестранни партии и донори. Когато става окончателно ясно, че „сините“ вече не стават за нищо, на тяхно място са инсталирани ГЕРБ. И хора като Николай Младенов, които доскоро са били „пламенни седесари“, бързо се преквалифицират в също толкова „отдадени на каузата гербери“. Някогашният син активист става евродепутат от ГЕРБ, а после министър на отбраната (нищо, че не е бил в казармата) и министър на външните работи в първия кабинет на Борисов. Като външен министър Младенов ще се запомни с две неща. Първо, с яростната си риторика по отношение на служителите на МВнР, които са били свързани със специалните служби. Интересен подход наистина, при положение че таткото на Николай Младенов е бил офицер от ДС. Някои побързаха да видят в раграничаването на сина от баща му проява на Едипов комплекс и на феномена „Павлик Морозов“. Истината е доста по-тривиална. Младенов просто иска да е в крак с новите господари. Щом те са яростни антикомунисти и лустратори, значи и той ще стане такъв. Тоест семейната история не бива да бъде пречка за кариерното развитие.

Второто нещо, с което Николай Младенов ще бъде запомнен, е онази прословута среща на „умерената сирийска опозиция“, свикана от него в Правец през 2012 г. Всеки, който дори и малко е следил участниците във войната в Сирия през последните десет години, знае, че такова нещо като „умерена опозиция“ не съществува и не е съществувало. Това е евфемизъм, зад който се крият най-обикновени ислямски терористи и главорези, на които обаче САЩ и съюзниците им много разчитаха за свалянето от власт на Башар Асад. Николай Младенов събра точно такива хора у нас, за да договарят „демократичното развитие на Сирия“. Отдавна вече никой сериозен политик, включително и в САЩ, не подкрепя тезата за въпросните „демократи“, които „смело се противопоставяли на диктатора Асад“. Тази постановка изглеждаше нефелна още преди 10 години. Само че Николай Младенов активно участваше в нея и като награда получи впоследствие високи международни постове. Именно на тази част от неговото политическо развитие акцентира и „Ню Йорк Таймс“ във вече споменатата хвалебствена статия. Както всеки панегирик обаче и този няма нищо общо с истината. Нелепо е да внушаваш, че Младенов бил умиротворител на Близкия изток, че едва ли не за няколко години бил направил това, което толкова световни политици не успяваха да направят в рамките на десетилетия. Разбира се, целта на подобни статии не е да търсят истината. Целта им е да направят добър PR на някого, за когото силните на деня са решили, че може да им свърши работа.

Идеята е Николай Младенов да бъде „продаден“ на българското общество и най-вече на неговата немногобройна, но много гласовита евроатлантическа част. Всъщност човек като Младенов е идеалният премиер на една бъдеща управленска коалиция между ГЕРБ и Демократична България, между новата и старата десница. Николай Младенов е служил и на двете, значи няма да има проблем да ги съчетае в едно. Той със сигурност ще се хареса и на жълтопаветната интелигенция, на завършилите Централноевропейския университет в Будапеща, както и на дипломиралите се в други соросоидни вузове. Костовистите от Седмия ден също ще му се радват, стига да завърти плочата с клишетата за „дългата сянка на ДС“, „крещящата необходимост от лустрация“ и „руската заплаха“. Сигурно е също така, че Младенов ще бъде много по-яростен американофил от Бойко Борисов. Настоящият премиер играе една много сложна игра, опитвайки се да балансира между американските и руските интереси. Да, купи F-16 при изгодни най-вече за американците условия. Да, засили гоненето на руски дипломати. И тези действия със сигурност се харесват на Вашингтон. В същото време Борисов успя да построи „Балкански поток“, което пък му печели приятели в Москва. Младенов едва ли ще се стреми да постигне второто. Той е типичен американско-соросоиден продукт, който няма друга цел освен да заслужи похвалите на „дълбоката държава“ в САЩ.

Това че „вашингтонското блато“ харесва Младенов, обаче не означава, че той задължително ще бъде следващият български премиер. Всъщност в момента неговото име се тества. Проверяват се реакциите на възможността човек като Николай Младенов да заеме най-високия пост в държава ни. Говорим за реакциите не само на политици, но и на анализатори, както и на активистите в социалните мрежи. Колкото и да харесват продуктите си, американците все пак не залагат на непопулярни личности. Ако идеята „Младенов – премиер“ срещне силен отпор, нейните създатели ще я приберат в чекмеджето. За известно време. Или завинаги. Ето защо не бива да живеем с усещането, че всичко е предрешено, че у нас ще се случва само това, което са измислили някакви фактори в чужбинските си кабинети. Добре ще бъде, ако българското общество развие групов имунитет не само срещу Ковид-19, но и срещу налагани отвън политици. А силните на деня уважават тъкмо тези, които имат смелостта да мислят и да действат самостоятелно.