Хилави управници ни натикаха в барутен гроб

Съвсем наскоро ми се наложи да мина привечер край Халите в София. Софийското прашно и потно лято носи поезия в себе си, защото столицата е полупразна, по улиците минават по-малко коли, изобщо налице са всички предпоставки за романтично блуждаене, без да обръщаш внимание на околния свят. Въпреки това обаче той (околният свят) грубо напомни за себе си, защото по едно време усетих нещо странно, почти нереално наоколо. Огледах се и осъзнах проблема - пронизваха ме десетки враждебни погледи.

Градинката пред Централната баня беше пълна с хора, до един чужденци, които бяха окупирали пейките, бяха насядали по полянките, а гълчавата се чуваше отдалече. Беше към 21 часа, но събралите се нямаха никакво намерение да си ходят, стояха там, правеха каквото правеха и пронизваха света с погледи, пълни с омраза. Край мен мина някаква старица, която тежко въздъхна: "Всяка вечер вече е така, няма отърване от тези...". Не съм от хората, които биха приели такава реплика на всяка цена, така че просто не отговорих.

Продължих надолу към Лъвов мост, но по целия път виждах, че съм единственият българин по трасето. Все едно бях някъде в Бейрут или в Мали. Заради това, малко след като се махнах от тази зона, преосмислих думите на старицата. Не смятам, че в тях има расизъм. В тях има безпокойство, тревога, отчаяние, дори страх. Няма човек на тази земя, който да наблюдава спокойно и либерално как кварталът, в който живее, напълно сменя етническия си характер, става опасен и мръсен, и да не реагира с тревога.

В България част от медиите доброволно са избрали да се самокастрират и умишлено да не говорят за най-парещите проблеми на държавата или, ако пишат за тях, да използват най-картонения език на земята. Скопеният език, с който говорим точно за този проблем, ражда терзанията на всички, които са се отчаяли. Те просто вече не вярват, че този проблем ще получи нормално решение. Защото това е проблем. Не е нормално да търчиш да се прибираш по светло, все едно има полицейски час. Не е нормално поръчките за зарешетени прозорци да скочат двойно. Не е нормално никой от тези, които имат апартаменти там, да не смее да пусне самички децата си да си играят навън.

Хората, които живеят в квартала, отдавна твърдят, че положението е нетърпимо. Те са се превърнали в затворници на собствените си апартаменти и не смеят да излязат през нощта. Защото навън ги чака същата тази враждебност, която се материализира под формата на злобни блъскания тяло в тяло, на обири, на побоища. Да ви напомня - това е суперцентърът на града. На 150 метра нагоре се намира Министерският съвет. Този контраст - цитаделата на властта, която е обсадена от тези бежанци, продукт на некадърната политика на същата тази власт, е ужасяващ. И за разлика от много други грешки, тази хората я усещат от ден номер едно.

Малко след моята разходка видях новината, че при съвместна акция на полицията и жандармерията бежанците поне за малко бяха прогонени от градинката край джамията. Оказа се, че една голяма част от тях са с нередовни документи и не е ясно как точно са попаднали в страната. За първи път от месеци насам журналистите можеха да снимат в градинката майки с деца и баби с внучета. Но, за съжаление, това беше съвсем инцидентна проява на държавност. Ако минете сега от там, положението пак е същото. Гледащите лошо младежи пак са там, кой дошъл от Гана, кой от Мали, кой от Чад. Всъщност това е другата част от истината, която ни спестяват. За половината от контингента, който се мотае в района край Халите, няма как да кажем, че се състои от политически бежанци. Това са авантюристи, тръгнали от всякакви други страни, удобно възползващи се от факта, че светът тъне в геополитическа паника. Но България не смее да реагира. Тук бездействието се смята за върховна форма на толерантност. Положението е така изкривено и толкова налудничаво, че единственото ни спасение е бедността - дори и мигрантите не искат да остават на място, където държавата съществува само на думи. Те се стремят към уредения свят.

Проблемът е, че България не е изолиран случай. Цяла Европа е като парализирана пред новите мащаби на заплахата и действителността и заради това понякога действа като лунатик. Тези широко затворени очи пред болките на хората започват да се превръщат в симптом на болест. Същата тази болест, която наскоро изплува от една потресаваща история. Тези дни стана ясно, че нашата оперна прима Веселина Кацарова е била нападната и ограбена от мигранти във Виена. Малко след това обаче българката сподели отвратителен факт - оказа се, че австрийски политици са я молили да не разгласява случката с нападението. Представяте ли си? Това е знак за пълна безпомощност. Проблемът не само не може да бъде решен, но и държавата, в случая Австрия, вместо да го решава, предпочита да го скрие, сякаш това е отговор на притесненията и на проблемите. Нима не стана същото в Кьолн в началото на тази година. Вместо да съобщят за зловещите случаи, за масовото посегателство срещу германки, немските медии мълчаха близо седмица преди да почнат да говорят за случилото се. А след това маскирането на проблема получи ранг на политика. Стигна се дотам, че когато стрелецът в Мюнхен от началото на юни извърши своето мерзко дело, обявиха, че той е бил в амок, в потрес, в депресия, само и само да не се говори, че това може да е тероризъм вследствие на сбъркана политика. Немските власти съвсем целенасочено обявиха, че името на стрелеца е Али Давид, за да покажат някаква изначална сбърканост в него, въпреки че истинското му име беше Али Дауд.

Точно този танц около абсолютната измама един ден ще се окаже клечката с кибрит в барутния погреб. Ако се върнем в България - гледайте телевизия и ще установите един много важен факт. Всички знаят за проблема в района на Халите, но никой няма да потърси гледната точка на хората, които живеят там. Те са оставени без глас, оставени са да се оправят сами. И какво се получава - в своята собствена държава те са тези, които се чувстват като истински бежанци, затворени зад четири стени, оставени на произвола на съдбата.

София обича да се рекламира с факта, че в нейния център има църква, джамия и синагога, нещо като модел за добро съжителство много преди в политическите лаборатории на Европа да родят идеята за "мултикултурализъм" и да тръгнат да го налагат с медийна кубинка въпреки всички доказателства, че нещо в конструкцията пуши зловещо и цъка като бомба, която може да изригне всеки момент. Това е политически динамит с непредвидими последствия. Защото тук изкривяването на мисленето е напълно сбъркано. Оказва се, че големите виновници са хората, които се страхуват, а не причинителите на страха. Нито една държава, нито един квартал дори не може да съществува дълго в такава тиха лудост. И вместо да си пекат задните части в чужбина, управниците можеха да се опитат да изкарат една ваканция в София. Точно там, край Халите. Да видят резултатите от своето хилаво управление.