Провалът на Марин льо Пен запази хранилката в Брюксел  

Божидар Чеков, Париж
 
Във втория тур на президентските избори във Франция за Марин льо Пен гласуваха 11 милиона гласоподаватели. Това е най-високият резултат в Европа, постигнат от водач на една популистка партия. За избора на президент обаче са необходими повече от 20 милиона. След неуспехите на Ноберт Хофер в Австрия, на Герт Вилдерс в Холадия, на Найджъл Фараж в Англия с този на Льо Пен във Франция се затваря за известно време цикълът на антиевропейските сирени. Проблемите в Европа са реални и евроскептиците ги превърнаха в политическа ниша. Средствата, които те предлагат за уреждането им, обаче не се приемат от мнозинството.

Началото на популизма слага руското движение „Народники“. Не защото Русия е изпреварила другите европейски държави, а защото е най-изостаналата. Последен от всички  монараси, цар Александър II слага край на крепостничеството едва през 1861 г. Разликата между елита и голямата маса мужици е истинска социална и културна бездна.

От създаването на Европейския съюз до днес затвореният кръг на чиновниците в Брюксел изглежда все по-далеч от проблемите на редовите граждани. Пропастта между технократите от „елита“ и огромното мнозинство европейци никога не е достигала такива размери. Директивите, които Комисията издава, се посрещат с недоумение, а понякога - с ирония и неприязън. Евроскептицизмът измества постепенно първоначалния ентусиазъм, защото Комисията в Брюксел, както и „говорилнята“ в Страсбург изглеждат безчувствени и дори безпомощни пред поредицата от кризи. Една от тях е финансовата. Първата, следствие на фалита на американската банка „Лемън Брадърс“, и гръцката, която още не е приключила, родиха чувство на недоверие в институциите. Някои от пробойните бяха запушени, но икономиката тъпче на място и безработицата расте. Все повече преобладава впечатлението, че нещата се решават от затворен кръг недосегаеми спекуланти, които са винаги печеливши за сметка на мнозинството, спазващо правилата. Тези дни най-голямата немска банка – „Дойче банк“, осъмна с главен акционер китайската HNA Group. Като се има предвид, че именно тази банка пази здравните осигуровки и пенсии на немските работници и служители, напредъкът на крайната дясна партия „Алтернатива за Германия“ в следващите избори не буди никакво съмнение.

Възходът на популизма обаче не се дължи само и единствено на икономическата криза. Страна като Полша се радва на завиден растеж и на минимална безработица. Въпреки това партията „Право и справедливост“, начело с Ярослав Качински, спечели властта и започна да прилага закони в крак с най-консервативен католически оттенък. Заедно с унгареца Виктор Орбан той защитава една крайна доктрина, позната като „националпопулизъм“. Действията и на двамата се позовават на страха от ислямската заплаха. Вълната от емигранти, прииждащи от Северна Африка, им позволява да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, финансови в Унгария и погазване на гражданските права в Полша. Популизмът надига глава и в скандинавските страни Дания, Швеция и Финландия. Там икономическите проблеми не са толкова остри, колкото другаде. Гостоприемно и щедро, местното население с известно закъснение констатира невъзможната интеграция на неканените гости от Близкия изток. Забулените жени, брадатите мъже и зачестилите атентати породиха рефлекс на самозащита в светските общества на Западна Европа.

Популизмът се счита за краен, защото проповядва невъзможни за прилагане мерки: издигане на стени по границите, национализиране на банките, смяна на политическата система с друга, която никъде не съществува и т.н., и т.н. Той може да е десен или ляв, без значение. Динамиката му почива върху страха и недоволството. В Гърция със „Сириза“ и в Испания с „Подемос“ например той е ляв. Нишата обаче е същата като тази във Франция, Италия, Холандия и Австрия. Виновници за кризата са: Брюксел,  елитът и обезателно - Германия. В България популизмът е далеч от марша на „Националния фронт“ с Льо Пен и тежестта на Ципрас със „Сириза“. Българският популизъм не работи срещу „елита“. Неговият основен капитал е „външната заплаха“. Присъствието във властта или около нея на „патриотите популисти“ се представя като „коректив“, не като алтернатива.

Колкото и да са шумни разнобойните популистки течения, те не могат да скрият факта, че от Европа по-привлекателно място за живеене няма! Идеята за обединение на европейските държави бе реализирана при други обстоятелства. Явно не всичко бе предвидено. Най-вече скоростта на промените. Събрани на бързо под един покрив, народите от Запад очевидно не познават добре тези от Изток. Незнанието и страхът са добре дошли за популистите. Те никога не говорят за общи стойности, общи интереси или обща защита. За популистите "суверенността на нацията" е над всичко. Ако се реализира докрай подобно мислене, дори и гибелта е за предпочитане, ако е "суверенна"!? Търсенето на самостоятелно спасение от емигрантска или финансова криза например е равносилно на заравяне на главата в пясъка. Истинската защита може да бъде единствено обща, но за да бъде успешна, взаимното опознаване е задължително. Френските ученици изучават краля Шарл Мартел, разбил арабите при Поатие през VIII век. Никой от тях не е чувал за полския крал Владислав Варненчик. Може би оттам трябва да се започне. Никога не е късно.