Проф. Вучков: Андрей Райчев грухти, Евгений Дайнов е пудра 

Днес всеки честен, смел оповестител, защитник на цялата истина за лошия живот в България, системно се обявява за сеяч на омраза, за носител на разрушителни крайности. Той е окачествяван като адска заплаха за българската национална сигурност от платените агенти на властта в лицето на социолози, политолози, журналисти, телевизионни водещи. Тези яко сдружени същества са агитацията и пропагандата на почти трийсет години управлявалата ни политическа класа. Те са неин знаменосец, копиеносец, но най-вече неин прислужник, момиче и момче за бързи поръчки.

Щом кажеш, че преходът от социалистическата към капиталистическата система е лъжедемократичен, че той е съвременна разновидност на финансовата и властовата диктатура, тази компания веднага те изкарва комунист, руски агент, враг на развитието и въобще пещерен човек. Тя например изключва каквато и да е критика за Бойковото правителство. Слагачеството, подлагането, величаенето за силните на деня в момента е професия за този кръжок от борци с черногледеца от тяхна гледна точка. Сега тези квалифицирани ласкатели ни предупреждават, че нямаме никакво право да закачаме кабинета на Бойко Борисов, докато не изтекат първите 100 дни от избирането му в Народното събрание, докато не видим как той ще тръгне към управлението на държавата. Само че този принцип е уместен, когато става дума за начинаещи, новоизбрани представители на властта. А премиерът Бойко Борисов вече е 16 години в нея. Цели девет души от сегашния трети Министерски съвет на Борисов бяха членове на втория му кабинет. А други пък се разделиха с този пост, но пък яко се овластиха и облажиха, като станаха председатели на парламентарни комисии. Затова искането да чакаме, докато разберем какви ще са проверените, до болка познатите ни лоши управници, е абсурдно, безумно, но най-вече адски нахално.

В продължение на 16 години Бойко Борисов умножаваше грешките си, вместо да съжалява, че ги е допуснал и своевременно да ги поправи, като ги изкупи с градивни действия. Той пак се заобикаля с некадърни, но послушни му министри. Погазва предизборни обещания за по-добър живот на народа. Точно така постъпват и коалиционните му партньори. А той пък възнаграждава  лъжите им, като им дава високи постове. Защото иначе той няма да има мнозинство в парламента и трябва да тръгва към рисковите нови избори. Така че няма нищо ново под слънцето, наречено Бойко Борисов. Той пак ще изключва дори най-малките си самостоятелни действия извън благословията на ЕС. Пак ще съгласува всичките си намерения с Юнкер, Туск, но най-вече с вездесъщата и всемогъщата вещица Ангела Меркел. По тази причина той отказва да влиза в сериозни контакти с Русия. Тя няколко пъти му предлага да възобновят преговорите за подсилване на немощната ни собствена енергетика. Само че и сега той води телефонен разговор с Путин във връзка с третото му премиерство, но далеч не тръгва към конкретни и бързи решения в тази посока. Защото още не знае как оттук нататък ще се развият отношенията на Русия с ЕС, САЩ, НАТО,  дали те ще стигнат било до относително, било до само временно разбирателство с нея, или ще продължат да мислят как да я смажат.

Ама нали БСП е уж коректив на герберите?! Защо тогава червените вождове начело с Корнелия Нинова треперят от страх да не помислим, че са критични към ЕС и като луди викат „ура” за него?! Уж искат да имаме изгодни връзки с Русия. А не предлагат конкретни и настоятелни решения в тази посока. Дори избягват да споменават нейното име. Но защо се чудим, след като бившият водач на БСП Сергей Станишев хулеше Орбан заради градивните му отношения с Русия, а и сега не изрича добра дума за нея в ЕС, където е шеф на социалистите?!

Бесепарите се пъчат като наследници на БКП. А почти три десетилетия не са изразили една цялостна позиция за лошото, но и за доброто в социализма, за властолюбието, за диктаторските, но и за патриотичните прояви, за другите положителни действия на Тодор Живков.

Групата на съюзените журналисти, социолози, представители на социологически агенции, политолози у нас отдавна е обсебила почти всички вестници, радиа, телевизии, но и правителствени приеми, милионерски седянки, даже възможности да се срещат с господарите на ЕС и да им целува ръка. Тя се обогатява финансово, докато съветва народа да не се поддава на глупави, първосигнални, неосъществими изисквания и да има предвид, че България е малка страна, че тя зависи много от външните фактори, от международното положение. Защото в Африка например много хора ядели гущери, дори червеи. Докато у нас бедните българи консумирали поне хляб, един голям домат.  А хапвали половин буца сирене и пилешко бутче два пъти в годината: на Коледа и на Великден, заради дарените 40 лева от нашата благородна власт. Те не можели да пътуват по голямото чудо, наречено българска магистрална мрежа. Но пък можели да установят нейните забележителни предимства, докато гледат чрез телевизионния екран как тя се язди от луксозните коли на министри, депутати, техни глашатаи и други галеници на България.

Ама сега в България престъпниците всеки ден ограбвали, убивали, осакатявали, изнасилвали, измамвали най-малко 100 души. Да, но в Сирия неспирно загивали хиляди нещастници. През социализма нямало банани. А сега пенсионерите не можели да си ги купят, но пък можели да им се наслаждават, докато ги зяпат по витрините и на сергиите. У нас бедняците лапали боклуци от кофите. Да, но пък в Афганистан нямало и кофи. Сърбия била в голяма криза. Но си запазила доброто земеделие и доходът на нейните граждани бил по-висок от българския. Така е. Но пък ние, българите, сме членове на ЕС и можем да се гордеем, че неговите вождове обявяват нашия Бойко Борисов за отличник, за юнака сред всичките премиери на Балканския полуостров и не само на него.
Ама депутати отказали да си замразят заплатите. Така е. Само че те са една шепа и отнемат само по няколко лева от парите на простосмъртните данъкоплатци.

Ама партия ГЕРБ предизборно обещала да удвои заплатите на учителите, а сега ще им подхвърли само няколко левчета в рамките на 15 процента. Че кой ги е карал да вярват в тези съчинителства?! Освен това те трябва са доволни, че са свободни. Защото в Турция много техни колеги са в затвора, а други са вън от него, но са свирепо следени като подозрителни за Ердогановата власт.

Такива хем тъпи, хем подигравателни утешения леят агентите на политическата върхушка. Но те се съчиняват първо от нея. Важното е, че управниците и техните прислужници задружно съветват народа да бъде разумен, като запази спокойствие и се смири в себе си. Той трябвало да е благодарен, като виждал, че доста държави са във война или в предвоенна обстановка, а България е много бедна, но пък не е опасно размирна, не се намира във военно положение. Тъкмо тази подла властова и медийна пропаганда подтиква българския народ да свиква с безобразията. Тя задълбочава неговата традиционна и престъпна слабост да търпи злото до безкрайност и кога от мързел, кога защото смята, че ако протестира, ще докара за себе си още по-тежки времена, кога защото все се надява, че лъжата на управляващите ще е последна. Но редовият българин се оплаква главно на четири очи или в медите, но без да си казва името преди всичко защото интелигенцията спи, вместо да го раздвижи и да го вдигне на битка с непоносимо забравилата се политическа върхушка на почти 30 години.

Специалността политология се изключваше от учебните звена на България до 1989 година, защото социалистическите водачи се страхуваха от нея. Даваха си сметка, че обвързаният с нея неизбежно ще се занимава с различни държавни устройства, управленски модели, ще изучава тяхното прилагане и в западни страни, че така ще стига до неприятни изводи за социалистическата система, като я сравнява с тях. Допускаха я само в така нареченото АОНСУ. Но това звено беше агитацията и пропагандата на социалистическата управленска машина и не се занимаваше с толкова важните, толкова сложните, толкова решаващите тънкости в ръководенето на качествената държава.

Днес политоложкото и социоложкото обучение наводнява почти всичките 56 държавни, че и частни университета. Затова миналите през него вече са едва ли не повече от днешната българска армия. Те никнат като гъби след обилен дъжд. От тях не може да се диша. Обсебват деня ни, но и сънищата ни. Грабнали са дипломата за висше образование вчера и макар че имат нулев професионален опит, никакъв трудов стаж, днес ни поучават най-вече от екраните така, сякаш сме малоумници. Забравят, че народът не е сляп и глух, че той наблюдава живота не по-малко от тях. Той го изпитва на гърба си за разлика от тях, защото храни не само себе си, а и тяхното празнословие.

Сред днешните политолози и социолози има и по-възрастни същества. Едни от тях бяха много активни членове на БКП. Други от тях бяха преподаватели по марксизъм-ленинизъм, по съветското строителство. Трети бяха даже и бивши доносници на ДС. Но сега всички те са върли лъжедемократи. Крещят, че между българите имало безброй тъпанари, които виждали много лошото, но и доброто в социалистическото време. Тези пропагандатори търкалят общи, нищо неозначаващи, банални приказки. Те са многословни, клиширани оратори. Но поне се разбира какво искат да ни кажат. Имам предвид Кольо Колев, Михаил Мирчев, Татяна Буруджиева, Кънчо Стойчев, Живко Георгиев.

Кольо Колев е най-овладяният, най-конкретният, най-смисленият в изявите си. Но той не успява да бъде безпристрастен, защото нещо все го тегли към любимата му БСП. Михаил Мирчев се обожава и се надува като баща си Стоян Михайлов. Казва нещо добро и верно за социализма. Но е много повърхностен в анализа, когато трябва да навлезе в дълбочината на явленията. Татяна Буруджиева  се отегчава от всички освен от себе си. И приказва дълго, напоително, като важничи, но не споделя нищо съществено. Мрачният Живко Георгиев се очертава като отровен. Мърмори под носа си така, сякаш е взел душа на заем. Кънчо Стойчев се държи като бикоборец. Почти беснее, докато се тика да наложи своето като единствено вярното, умното, единствено възможното. Сякаш всеки миг е готов да скочи от стола и да ухапе възразяващата му страна, докато тя изпищи от болка. А словесното му каканижене винаги се разминава с истините.

В тази компания само Андрей Райчев затъва в неизлечимата болест да се измъчва от жестокото си говорене. Нямаше да се тормози от океанското си словоизливане, от тягосното си заекване, ако не беше толково славолюбив, амбициозен, агресивен. Защото той почти не дава думата на седналите до него. Прекъсва ги ту ядосано, ту покровителствено, дори бащински, ту пренебрежително. Започва обсъждането на поставената тема, като тръгва от началото на света. И се връща към нея чак когато е свръхизнервен, психофизически изтощен, даже обилно и опасно изпотен, зачервен. Никога не можем да схванем какво в края на краищата иска да ни внуши, докато грухти и друса цялото си тяло, върти глава, размахва ръцете си. Защото ние чуваме не ясна реч, а някаква словесна каша. Райчев до скоро беше заклет адвокат на БСП. Но изглежда вече се притесни от факта, че Бойко Борисов е премиер за трети път. Затова сега се опитва да вижда положителна стратегия в политиката на партия ГЕРБ може би заради личните си изгоди, които той страшно много обича и пази.

Едни от най-безсрамните знаменосци на лъжедемокрацията са Иво Инджев, Евгений Дайнов и Юли Павлов. Те се наслаждават на словесните си рецитали. Кипрят се на екрана като младоженци за снимка. И са люти врагове на социализма, на Русия. Те са фукливи, гордеещи се борци срещу различните от тях, срещу дръзналите да критикуват Бойко Борисов, любимия им преход към капитализма. Иво Инджев може да се самовзриви и да получи тежък сърдечен удар, докато плюе Русия, докато я изкарва най-страшния враг на света, без да обоснове това си безумно твърдение. Евгений Дайнов позира, глези се най-много. Той е пудрата в тази група. А Юли Павлов винаги ни наставлява като главен арбитър от последна инстанция.

Антон Тодоров стана депутат, защото смени любовта с омразата към Бойко Борисов и се чуди как да изкара партия ГЕРБ най-великата и единствено перспективната между всички политически сили в България.

Но младите политолози, социолози също никак не си поплюват. Даже се напъват да изпреварват вече побелелите си колеги и се ежат яко. Тук са например Георги Харизанов, Нено Димов, Тома Биков, Първан Симеонов. Те стискат зъби и ръмжат, щом дочуят само лекото неприятно шумолене около любимия им Бойко Борисов. Винаги са нащрек и са разгневени, щом уловят някакво провикване срещу престъпното време между 1989 и 2017 година. Режат опонента си, противника си като кисела краставица. И дори го предупреждават да внимава какво приказва, какви глупости бръщолеви, какви ги върши, защото могат да му се случат тревожни неща.

Аз хем се ядосвам, хем се смея, докато слушам лъжедемократите Ивайло Дичев, Антоанета Христова, Иван Кръстев. Тези същества се давят в непрогледната си словесна мъгла. Леят някаква смесица от безумни словосъчетания, термини, латинизми, тромави изложения, многобройни клишета. Приказването им е преизпълнено с убиваща ни сухота.

Жалостиво слабата физика на Ивайло Дичев ни тревожи, особено като имаме предвид, че той се изявява така, сякаш няма нито глас, нито душа. Но той философства, прави пауза след всяко изречение така, сякаш то е библейска мъдрост и трябва да се записва от слушателите. Противоположен е случаят с Антоанета Христова. Тя се перчи на екрана като холивудска звезда. И се словоизлива в очакване да бъде прекъсвана от бурни ръкопляскания. Кръстевият Иван се държи като патриарх сред всички социолози и политолози в България. Той минава за техен кръстник. Колегите му от тази област го слушат като негови ученици. И клатят глава като ошашавени от неговите накъдрени, но и кухи, високомерни наставления. Люта омраза към социализма преизпълва този господин. А баща му Йото Кръстев беше знаменосец на Тодор Живков и подлога на Съветския съюз.

Горкият редови българин се срамува, че е толкова прост и не разбира китайския език на „мъдреци” като Иван Кръстев, Ивайло Дичев, Антоанета Христова и се зарича другия път да ги чуе с речник в ръка. И Харалан Александров се движи в този кръстословичен, напълно неразбираем и тягостно обременен стил във въздухообразните си излияния. Но той е малко по-мек, по-доброжелателен. Той танцува между хваленето и приятелското пожелание към партия ГЕРБ начело с Бойко Борисов.

Боряна Димитрова и Мира Радева също крачат в марша на партия ГЕРБ, под знамето на лъжедемкрацията. Но те придружават тази си принадлежност с успокояващи ни усмивки и доброжелателно ни махат с ръка. Боряна Димитрова е по-хитра. Тя  подрежда букети за лъжедемокрацията, за Бойковата чета много категорично, но с по-кротки изразни средства. Гледа ни хем делово, хем с видимо съжаление, че не се доверяваме на нейната социологическа агенция „Алфа-Ричардс“, която отбеляза своя 20-годишен юбилей с горещи наздравици от управляващите и техните агенти. Мира Радева е доста кръшна за разлика от Димитрова. Радева е по-освободена, по-разкършена в изявите си. Иска да ни внуши, че е по-отворена за спорове относно днешния тъжен преход от социализма към капитализма. Тази предразположеност се подсилва и от нейните нови преображения като певица. Но тя толкова много се тресе, танцува между „да”-то и „не”-то  за днешното българско и тежко време, че слушателите се чудят дали да го приемат, да го преглътнат, или да го отхвърлят.

Най-щедро възнаградените сред копиеносците на нашата власт, но и на нашите велики господари в лицето на САЩ, НАТО, ЕС, са Тома  Биков и Нено Димов. Те ни гледат така, както великаните хвърлят господарския си поглед към джуджетата. Смятат се за най-големите познавачи на висшата математика в политиката, във всички сфери на световните и космическите дела. Усърдието им да се харесат на управляващите се увенчаха с възможно най-голямото благо. Биков стана депутат, а Димов министър.

Всички посочени агитатори и пропагандатори в полза на нашата политическа класа не са народни будители, а са народни заслепители. Затова аз най-категорично съветвам народа да слуша не тях, а себе си, своите преживявания, размишления, своя опит, своите преки впечатления от действителността.